Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Мястото, на което съм седнала, може да побере още няколко души; има два реда столове, които са захванати с болтове за пода и приличат на седалки в киносалон. Странна стъклена стена огражда три от страните и аз се размърдвам в стола си, когато съдебната зала започва да се пълни с хора. Има много повече зрители от предварителното ми изслушване. На лицата им го няма миловидното любопитство на магистратските tricoteuses, само жестоката омраза на онези, които търсят правосъдие. Един мургав мъж с кожено яке, което е два пъти по-голямо за размерите му, се навежда напред от мястото си. Не сваля очи от мен и устата му се изкривява в тих гняв. Започвам да плача, а той клати глава и обръща устни в знак на отвращение.

Снимката на Джейкъб е в джоба ми и аз плъзгам ръка в него, намирам ъглите ѝ с пръсти.

Адвокатските екипи са се увеличили: всеки – защитата и обвинението, разполагат с няколко души зад себе си, седнали са зад бюра, навели са се един над друг и си шепнат нещо. Разсилните и адвокатите са единствените, които се чувстват комфортно тук. Шегуват се помежду си на висок глас и аз се чудя защо в съдебната зала се позволява подобно поведение; защо системата толкова усърдно се опитва да отчужди онези, които се нуждаят от нея. Вратата се отваря и нова вълна от хора влиза през нея, те са тревожни и колебливи. Дъхът ми спира, когато виждам Аня. Тя сяда на предния ред до мъжа с коженото яке, който я хваща за ръката.

Трябва да помниш, че беше просто едно момче. Което имаше майка. Чието сърце е разбито.

Единственото празно място в съдебната зала е това на журито; дванадесетте стола са излишни. Представям си ги заети от мъже и жени, които изслушват фактите, наблюдават ме как говоря, решават каква е вината ми. Спестявам им това, спестявам им въпросите дали са взели правилното решение, спестявам болката на Аня смъртта на сина ѝ да се обсъжда в съдебната зала. Рут Джеферсън обяснява, че това е в моя полза: съдиите гледали по-снизходително на онези, които им спестяват съдебните разходи по делата.

– Съдът да стане.

Съдията е стар, историите на хиляди семейства са изписани на лицето му. Зоркият му поглед оглежда цялата зала, но не се спира върху мен. Аз съм поредната глава в една кариера, изпълнена с трудни решения. Чудя се дали вече е взел решение за мен – дали вече знае колко време ще лежа.

– Ваша чест, Короната открива делото срещу Джена Грей... – Съдебната помощница чете от лист хартия, гласът ѝ е ясен и равен. – Госпожице Грей, обвинена сте в причиняване на смърт поради опасно шофиране, за напускане на местопрестъплението и неуведомяване на властите за злополуката. – Жената ме поглежда. – Как пледирате?

Притискам ръка към снимката в джоба ми.

– Виновна.

Разнася се приглушено хлипане зад мен.

Сърцето ѝ е разбито.

– Моля седнете.

Прокурорът се изправя. Вдига гарафа от масата пред себе си и налива бавно и преднамерено от нея. Звукът от водата, която напълва чашата, е единственият, който се чува в залата, и когато всички погледи се насочват към него, той започва.

– Ваша чест, обвиняемата пледира, че е виновна за причиняването на смъртта на петгодишния Джейкъб Джордан. Тя призна, че шофирането ѝ през онази нощ на късния ноември съвсем не е било на изискуемото за един нормален човек ниво. Полицейското разследване е показало, че автомобилът на госпожица Грей е напуснал пътя и се е качил на бордюра непосредствено преди злополуката и че е шофирала със скорост между шейсет и два и шейсет и осем километра в час – много над ограничението от петдесет километра в час.

Стискам ръце една в друга. Опитвам се да дишам бавно, равномерно, но в гърдите ми се е образувала буца и ми е трудно да го правя. Ударите на сърцето ми ехтят в главата ми и затварям очи. Дъждът пада върху предното стъкло, чувам писъка – моя писък – и виждам малкото момченце на пътя; бяга, обръща се да извика нещо на майка си.

– След това, Ваша чест, след като блъска Джейкъб Джордан, и – както се предполага – го убива на място, обвиняемата не спира. – Прокурорът оглежда съдебната зала, ораторството му е похабено, защото няма жури, което да впечатли. – Не е слязла от колата. Не се е обадила за помощ. Не е предложила да помогне, нито е показала угризения. Вместо това обвиняемата е избягала и изоставила петгодишния Джейкъб в ръцете на травматизираната му майка.

Помня как беше приклеклана до сина си, палтото ѝ почти го покриваше, предпазваше го от дъжда. Фаровете на колата улавяха всеки детайл и аз покрих уста с ръцете си, бях прекалено уплашена, за да дишам.