Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Защото щеше да ме убие – отвръщам аз.

Следва кратко мълчание, преди инспектор Стивънс да продължи:

– Кога те удари за първи път?

– Това има ли връзка с делото? – пита Рут и поглежда часовника си.

– Да – отвръща рязко мъжът и жената се обляга в стола си с присвити очи.

– Започна в нощта след сватбата ни. – Затварям очи и си спомням болката, която се появи от нищото, както и срама, че бракът ми се е провалил още преди да е започнал. Помня колко нежен беше Иън, когато се върна, колко нежно се погрижи за размазаното ми лице. Казах, че съжалявам, и продължих да го казвам още седем години.

– Кога отиде в убежището на Грантъм Стрийт?

Изненадана съм колко много знае.

– Никога не съм ходила там. В болницата видяха синините ми и ме попитаха как върви бракът ми. Не им разкрих нищо, но ми дадоха визитна картичка и ми казаха, че мога да отида, когато поискам, че ще бъда в безопасност там. Не им повярвах – как можех да съм в безопасност толкова близо до Иън? – но запазих визитката. Почувствах, че не съм съвсем сама.

– Никога ли не си се опитвала да избягаш? – пита ме инспектор Стивънс. В погледа му пламти едва прикрит гняв, но той не е насочен към мен.

– Много пъти – отвръщам аз. – Иън отиваше на работа и аз започвах да си опаковам нещата. Обикалях къщата и събирах спомени, вземах онова, от което наистина имах нужда. Слагах всичко в колата – тя все още беше моя, разбирате.

Инспектор Стивънс клати глава, не разбира.

– Все още беше регистрирана на моминското ми име. Не нарочно в началото – беше едно от нещата, които бях забравила да направя, когато се оженихме – но по-късно това стана наистина важно. Иън притежаваше всичко друго – къщата, бизнеса... Започнах да се чувствам, все едно не съществувам вече, все едно се бях превърнала в едно от неговите притежания. Така че никога не пререгистрирах колата. Дреболия, знам, но... – свивам рамене. – Опаковах всичко и след това просто внимателно разопаковах и връщах нещата по местата им. Всеки път.

– Защо?

– Защото той щеше да ме намери.

Инспектор Стивънс разгръща листовете в папката. Тя е изумително дебела и въпреки това в нея се съдържат единствено случаите, за които полицията е уведомена. Счупените ребра и сътресенията, които трябва да бъдат лекувани в болницата. За всяко нараняване там има поне още десет.

Рут Джеферсън посочва към папката.

– Може ли?

Инспектор Стивънс ме поглежда и аз кимам. Подава ѝ я и тя започва да я разлиства.

– След злополуката си избягала – казва той. – Какво се промени?

Поемам си дълбоко въздух. Иска ми се да кажа, че съм намерила кураж, но, разбира се, въобще не беше така.

– Иън ме заплаши – обяснявам тихичко аз. – Каза ми, че ако някога отида в полицията – че ако някога кажа нещо на някого за случилото се – ще ме убие. Знаех, че е сериозен. Онази нощ, след злополуката, ме преби толкова жестоко, че не можех да стоя от болка. След това ме влачи до банята, изправи ме на крака и пъхна ръката ми под чешмата. Пусна гореща вода върху нея и аз припаднах от болката. След това ме влачи до ателието ми. Накара ме да гледам как руши всичко – всичко, което някога бях направила.

Не мога да погледна към инспектор Стивънс. Едва успявам да изрека думите.

– Тогава Иън изчезна. Не знам къде. Прекарах първата нощ на пода в кухнята, след това допълзях догоре и си легнах в леглото, молех се да умра, за да не може, когато се върне, да ме нарани отново. Но той не се върна. Нямаше го с дни и аз постепенно се оправях. Започнах да си фантазирам, че е изчезнал завинаги, но не беше взел нищо със себе си, така че знаех, че по някое време ще се върне. Осъзнах, че ако остана с него, един ден просто ще ме убие. Тогава си тръгнах.

– Разкажи ми какво се случи с Джейкъб.

Пъхам ръка в джоба си и докосвам снимката.

– Скарахме се. Имах изложба – най-голямата от всички – и прекарах дни в подготовката ѝ с куратора, мъж, на име Филип. Събитието беше дневно, но това не попречи на Иън да се напие. Обвини ме, че имам връзка с Филип.

– Така ли беше?

Почервенявам заради личния въпрос.

– Филип е гей – отвръщам, – но Иън не искаше да повярва. Плачех и не можех да виждам пътя добре. Валеше и фаровете на другите коли ми светеха в очите. Той ми крещеше, наричаше ме курва и уличница. Минах през Фишпондс, за да избегна трафика, но Иън ме накара да отбия. Удари ме и ми взе ключовете, въпреки че беше толкова пиян, че не можеше да стои на краката си. Караше като някакъв маниак, през цялото време ми крещеше как щял да ми даде урок. Минавахме по улиците на квартала, а Иън караше все по-бързо и по-бързо. Бях ужасена. – Извивам ръце една около друга в скута си.