Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Не. – Опитвам се да намеря правилните думи, но не мога. Подавам снимката обратно на Аня, но тя поклаща глава.

– Не я искам – отвръща ми. – Нося спомена за лицето му тук. – Поставя длан върху гърдите си. – Но ти – замлъква съвсем за кратко, – ти, мисля, трябва да помниш. Трябва да помниш, че беше просто едно момче. Което имаше майка. Чието сърце е разбито.

Жената се обръща и минава под бариерата, изчезва сред тълпата и аз си поемам въздух, все едно съм била държана под вода.

Адвокатката ми е жена в средата на четиридесетте. Гледа ме с преднамерен интерес, когато влиза в малката стая за консултации, пред чиято врата стои охранител.

– Рут Джеферсън – казва тя и протяга ръка. – Предстои ни лесен процес, госпожице Грей. Вече се признахте за виновна, така че днешното изслушване ще бъде единствено за да се издаде присъда. Ние сме веднага след обяда, но се опасявам, че ни се падна съдия Кинг. – Жената сяда срещу мен на масата.

– Какво му има на съдия Кинг?

– Нека просто приемем, че не е известен със снизходителността си – отвръща Рут и се засмива, като разкрива перфектно бели зъби.

– Колко ще получа? – питам, преди да успея да се спра. Няма значение. Важното е да сторя правилното нещо.

– Трудно е да се прецени. Не сте спряла и не сте съобщила за инцидента, което е сериозно нарушение. Минималната присъда за опасно шофиране е две години, а максималната – четиринадесет. Лишаването от свобода може да варира в този диапазон. Практиката показва, че за случаи като вашия се дават шест-седем години. Съдия Кинг ще иска повече, но моята работа е да го убедя, че две са напълно достатъчни. – Жената маха капачката на черна писалка. – Имате ли някакви психични заболявания?

Поклащам глава и виждам разочарованието, изписано на лицето на адвокатката ми.

– Да поговорим за злополуката тогава. Разбирам, че атмосферните условия са пречили на видимостта – видяхте ли детето, преди да го ударите?

– Не.

– Имате ли някакви хронични заболявания? – пита ме Рут. – Полезни са в подобни случаи. Може би не ви е било добре в този ден?

Гледам я с празен поглед и адвокатката цъка с език.

– Не ми помагате, госпожице Грей. Имате ли някакви алергии? Може би точно преди удара сте кихали неудържимо?

– Не разбирам.

Рут въздиша и започва да говори бавно, все едно поучава дете:

– Съдия Кинг вече ще е прочел доклада от изслушването ви и е решил каква присъда да ви даде. Работата ми е да представя злополуката като неприятно стечение на обстоятелствата. Инцидент, който не е било възможно да бъде предотвратен и за който съжалявате изключително много. Не искам да слагам думи в устата ви, но ако например... – жената ме поглежда многозначително, – ...сте започнали да кихате неудържимо...

– Но аз не съм. – Така ли работят нещата? Лъжи върху лъжи, върху лъжи, изфабрикувани, за да се получи възможно най-минималното наказание. Толкова ли е слаба съдебната ни система? Отвратена съм.

Рут Джеферсън преглежда бележките си и рязко вдига поглед.

– Дали детето не е изскочило пред вас изневиделица? Според показанията на майката тя е пуснала ръката му, когато са приближили пътя, така че...

– Вината не е нейна!

Адвокатката повдига добре оформените си вежди.

– Госпожице Грей – казва спокойно тя, – не сме тук, за да определяме чия е вината. Тук сме, за да намерим смекчаващи вината обстоятелства, които са довели до злополучното събитие. Моля ви, опитайте се да не бъдете прекалено емоционална.

– Съжалявам – отвръщам аз, – но няма никакви смекчаващи вината обстоятелства.

– Работата ми е аз да преценя дали е така – възпротивява се Рут. Оставя папката си на масата и се навежда напред. – Повярвайте ми, госпожице Грей, има голяма разлика между две години в затвора и шест, и ако съществува нещо, което може да ви оправдае за убийството на петгодишно дете и бягството ви от местопрестъплението, трябва да ми кажете.

Гледаме се една друга.

– Ще ми се да имаше – отвръщам аз.

Без да спира, за да си свали палтото, Рей влезе с маршова стъпка в Службата за криминални разследвания и намери Кейт, заровена с работа на бюрото ѝ.

– В офиса ми, веднага.

Детективката стана и го последва.

– Какво има?

Инспекторът не отговори. Включи си компютъра и остави синята визитна картичка на бюрото си.

– Припомни ми у кого я намери.

– Доминика Лете. Партньорката на един от нашите заподозрени.

– Тя проговори ли?