Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб!

Вървя бавно към съда, ще ми се да имах шал или поне слънчеви очила. С периферното си зрение забелязвам някакъв мъж от другата страна на тротоара. Подпрял се е на стената, но когато ме забелязва, се изправя и вади телефон от джоба си. Забързвам крачка, искам да вляза в съда възможно най-бързо, но непознатият ме следва от другата страна на улицата. Провежда телефонен разговор, който трае секунди. Джобовете на бежовия му шлифер са пълни с обективи, а от рамото му виси черна чанта. Прибягва по-напред, отваря чантата и вади фотоапарат от нея, монтира му обектив с едно ловко движение, отработено през годините на практика, и ме снима.

Няма да им обръщам внимание, но ми е все по-трудно да дишам. Ще вляза в съда, все едно ги няма. Не могат да ме наранят – полицаите са тук, за да ги държат зад бариерата – така че все едно наистина ги няма.

Когато завивам към входа на съда, виждам репортерката, която ме заговори на излизане от Съда на магистратите преди няколко седмици.

– Ще кажеш ли няколко думи за "Поуст", Джена? Това е твоят шанс да разкажеш историята си.

Обръщам се и замръзвам, когато осъзнавам, че съм се изправила директно срещу протестиращите. Скандиранията прерастват в гневни викове и крясъци и изведнъж настъпват към мен. Бариерата пада върху паветата, звукът рикошира между високите сгради като изстрел от огнестрелно оръжие. Полицаите мързеливо пристъпват напред с разперени ръце в опит да избутат протестиращите назад. Някои от тях продължават да крещят, но повечето се смеят, говорят помежду си, все едно са тръгнали на пазар. На забава.

Докато групичката се изтегля назад и полицаите вдигат бариерите върху очертаната за протестиращите зона, една жена е застанала пред мен. Млада е – на двадесет и няколко години – и за разлика от останалите не носи нито плакат, нито развява банер, просто държи нещо в ръката си. Роклята ѝ е кафява и малко къса, с черен чорапогащник и неподходящи бели гуменки. Палтото ѝ е разкопчано, въпреки студа.

– Той беше толкова спокойно бебе – казва ми тихо тя.

Разпознавам чертите на Джейкъб в нея. Светлосините очи и начина, по който гледат леко нагоре, лицето във формата на сърце и заострената брадичка.

Протестиращите замлъкват. Всички гледат към нас.

– Почти не плачеше. Дори когато беше болен, просто лежеше до мен, докато се оправи.

Жената говори перфектен английски, но с акцент, който не мога да определя. Източноевропейски вероятно. Гласът ѝ е премерен, все едно рецитира нещо, предварително научено, и макар да се държи на положение, смятам, че е също толкова изплашена от тази среща, колкото и аз. Може би дори повече.

– Бях много млада, когато го родих. Самата аз бях още дете. Баща му не го искаше, но аз нямах намерение да правя аборт. Вече го обичах толкова много. – Тя говори бавно, без никаква емоция. – Джейкъб беше всичко, което имах.

Очите ми се пълнят със сълзи, за което се презирам, след като тези, на майката на детето, са сухи. Насилвам се да остана спокойна и не си позволявам да избърша влагата от лицето си. Зная, че също като мен и тя си мисли за онази вечер, когато се взираше в мокрото от дъжда предно стъкло на колата, но очите ѝ бяха заслепени от фаровете. Днес нищо не стои между нас и може да ме види ясно, както ясно я виждам и аз. Питам се защо не ми се нахвърли: да ме удря, да ме хапе, да ме дращи по лицето. Не знам дали бих имала подобно самообладание, ако бях на нейно място.

– Аня! – провиква се някакъв мъж от групата с протестиращи, но тя не му обръща внимание. Държи снимка в ръцете си и я бута към мен, докато не я взимам.

Фотографията не е от онези, които съм виждала във вестниците или в интернет, с беззъбата усмивка в училищна униформа и обърнат към фотографа поглед. На тази снимка Джейкъб е по-малък – вероятно на три или четири години. Отпуснал се е в сгъвката на ръката на майка си, двамата лежат във висока трева, изпълнена с глухарчета. Ъгълът на изображението предполага, че Аня е направила снимката сама, а и ръката ѝ е извън нея. Джейкъб гледа към фотоапарата, мижи на слънцето и се смее. Аня също се смее, но гледа към сина си и в очите ѝ се вижда изражението му.

– Толкова много съжалявам – казвам аз. Ненавиждам думите, защото не могат да опишат състоянието ми, но не намирам други, а не мога да отвърна на тъгата ѝ с мълчание.

– Имаш ли деца?

Спомням си сина си, увитото му в одеяло телце, болката в утробата, която никога няма да отшуми. Мисля, че трябва да се измисли дума за майка без деца, за жена, лишена от бебето, което би я направило цяла.