Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Моя ли е вината? – попита той. – Защото не бях край него?

Магс го хвана за ръката.

– Недей... ще се побъркаш. Вината е толкова твоя, колкото и моя – така е.

– Трябваше да прекарвам повече време у дома.

Съпругата му не го обори.

– Съжалявам, Магс. Няма винаги да е така, обещавам. Просто трябва да отида при суперинтенданта и да...

– Но ти обичаш работата си като инспектор.

– Да, но...

– Тогава защо ти е това повишение?

Рей се озадачи.

– Заради нас. За да си купим по-голяма къща и за да не се налага да се връщаш на работа.

– Но аз искам да се върна на работа! – Магс се извърна към него ядосана. – Децата са на училище по цял ден, ти си на работа... Искам да правя нещо за себе си. Планирането на нова кариера ми дава цел, която не съм имала от години. – Жената погледна към Рей и изражението ѝ се смекчи. – Ах, глупачето ми.

– Съжалявам – каза отново съпругът ѝ.

Магс се наведе и го целуна по челото.

– Остави Том тази вечер. Утре няма да го пращам на училище и на сутринта ще се занимавам с него. Засега нека поговорим за нас.

Рей се събуди и видя, че Магс нежно поставя чаша с чай на шкафчето до главата му.

– Помислих си, че сигурно ще станеш рано – каза тя. – Днес е делото на Грей, нали?

– Да, но Кейт може да отиде. – Рей се изправи. – Ще остана у дома и двамата ще говорим с Том.

– И ще пропуснеш момента на славата? Няма проблем, наистина. Върви. Том и аз ще се гледаме днес, както когато беше бебе. Имам усещането, че не от приказки има нужда той, а от изслушване.

Рей се възхити колко умна беше съпругата му.

– Ще стане чудесна учителка от теб, Магс. – Хвана я за ръката. – Не те заслужавам.

Съпругата му се усмихна.

– Може и така да е, но се опасявам, че няма да се отървеш от мен. – Стисна го за ръката и слезе долу, за да може Рей да си изпие чая на спокойствие. Замисли се от колко време поставяше работата си пред семейството и се засрами, че не можа да си спомни момент, в който да е било обратното. Трябваше да промени това. Трябваше да започне да поставя Магс и децата на първо място. Как можеше да е толкова сляп за нуждите ѝ, за желанието ѝ да се върне на работа? Явно не беше единственият, който намираше живота за малко тъп на моменти. Магс искаше да си изгради нова кариера. Какво правеше той? Помисли си за Кейт и се изчерви.

Изкъпа се и се облече, след което слезе долу, за да си намери сакото.

– Тук е – провикна се Магс и излезе от дневната с връхната дреха в ръка. – Какво е това?

Рей го извади и ѝ го подаде.

– Нещо, което може би е свързано със случая на Грей. Опитвам се да разбера какво означава логото.

Магс вдигна плика и погледна към картичката.

– Това е човек, нали? – каза съпругата му, без да се замисля. – Прегърнал е някого.

Рей зяпна насреща ѝ. Погледна към картичката и на мига осъзна какво му описва Магс. Онова, което му приличаше па недовършена и несъразмерна осмица, всъщност бяха глава и рамене, а ръцете обгръщаха по-малка фигура, която следваше очертанията на първата.

– Естествено! – каза Рей. Спомни си къщата на Грантъм Стрийт с многото ѝ ключалки и плътни завеси, които не позволяваха на никого да види какво се случва вътре. Спомни си Джена Грей и постоянния страх в очите ѝ и постепенно в ума му започна да се оформя една картина.

Чу някой да слиза по стълбите и след няколко секунди се появи Том, беше неспокоен. Рей го погледна. Месеци наред виждаше сина си като жертва, но се оказа, че той съвсем не е такава.

– Обърках всичко – изрече инспекторът.

– Какво си объркал? – попита Магс, но съпругът ѝ вече беше тръгнал.

До входа на Бристълския кралски съд води тесен път, уместно наречен Смол Стрийт [27] Small street – Малка улица – Бел. прев. .

– Налага се да те оставя тук, скъпа – казва ми таксиметровият шофьор. Ако ме разпознава от днешните вестници, не го показва. – Случва се нещо пред съда днес – няма да успея да мина с таксито оттам.

Мъжът спира на ъгъла на улицата, където групичка самодоволни костюмари бавно излизат от "Ол Бар Уан" след течен обяд. Един от тях ме гледа похотливо.

– Да те почерпя нещо, сладурче?

Поглеждам на другата страна.

– Фригидна крава – измърморва той и приятелите му избухват в смях. Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да овладея паниката си, докато оглеждам улиците за Иън. Дали е тук? Дали ме наблюдава отнякъде?

Високите сгради от двете страни на Смол Стрийт са надвиснали една над друга и създават сенчеста, изпълнена с гласовете на преминаващите пешеходци улица, която ме кара да настръхвам. Не съм направила повече от няколко крачки и разбирам какво е имал предвид таксиметровият шофьор. Една част от пътя е завардена с пътни бариери, зад които са се събрали над тридесет протестиращи. Няколко от тях са подпрели плакати върху раменете си, а върху бариерите е разпънат голям изрисуван лист. На него думата УБИЙЦА! е изписана с дебели червени букви, всяка от които се е разтекла надолу. Двама полицаи в светлоотразителни якета стоят пред групичката, глухи за непрестанните скандирания, които чувам още от другия край на Смол Стрийт.