Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Акушерката взе синята папка от ръката ти и прегледа написаното в нея, провери данните, диетата, здравето ти.

– Тя вече е специалист – казах аз. – Прочете толкова много книги, че няма нещо, което да не знае.

Акушерката ме погледна с преценяващ поглед.

– А вие, господин Питърсън? Вие специалист ли сте?

– Няма нужда да съм – отвърнах аз, срещнах погледа ѝ и го задържах. – Не аз ще раждам.

Жената не отговори.

– Ще ти измеря кръвното налягане, Джена. Навий си ръката и си подпри ръката на бюрото, ако обичаш.

Ти се подвоуми и на мен ми отне секунда, за да се сетя защо. Челюстта ми се стегна, но се отпуснах в стола си, докато наблюдавах случващото се с пресилено безразличие.

Синината в горната част на ръката ти беше зеленикава. През последните няколко дни беше избледняла значително, но тази беше упорита, както и всички останали. Макар да знаех, че е невъзможно, имах чувството, че нарочно ги пазиш върху тялото си, за да ми напомняш какво се е случило и да ме караш да се чувствам виновен.

Акушерката не каза нищо и аз се отпуснах. Тя ти измери кръвното налягане, което беше малко високо, и си отбеляза стойностите. След това се обърна към мен.

– Бихте ли изчакали навън, искам да си поговоря с Джена насаме.

– Няма да е необходимо – отвърнах аз. – Не пазим тайни един от друг.

– Стандартна процедура – бързо отвърна акушерката.

Гледах я в очите, но тя не се пречупи и аз станах.

– Добре. – Излязох бавно и застанах до кафе машината, откъдето можех да виждам вратата към кабинета.

Погледнах към другите двойки: нямаше сами мъже – с никой друг не се бяха отнесли по този начин. Отидох до кабинета и отворих вратата, без да чукам. Държеше нещо в ръката си и го пъхна между листовете в папката. Малка правоъгълна картичка: светлосиня, с някакво лого в средата на горната част.

– Трябва да преместим колата, Дженифър – казах аз. – Имаме право да паркираме само за час.

– О, да. Съжалявам. – Последното беше предназначено за акушерката, която ти се усмихна, а мен игнорира напълно. Тя се наведе напред и постави длан върху ръката ти.

– Номерът ни е в предната част на документите ти, така че ако се тревожиш за нещо – каквото и да е – просто ни се обади.

Пътувахме към дома ни в мълчание. Държеше снимката от скенера в скута си и постоянно слагаше ръка върху корема си, все едно искаше да сравниш онова, което беше в него, и онова, което държеше в ръката си.

– За какво искаше да говори с теб акушерката? – попитах те аз, когато се прибрахме у дома.

– За медицинското ми досие – отвърна ти, но прекалено бързо, прекалено отрепетирано.

Знаех, че ме лъжеш. По-късно същия ден, когато заспа, претърсих папката ти, исках да намеря тази светлосиня картичка с кръглото лого, но тя не беше там.

Наблюдавах те как се променяш, докато коремът ти растеше. Смятах, че нуждата ти от мен ще нарасне, но вместо това ти стана по-самодостатъчна, по-устойчива. Губех те заради това бебе и не знаех как да си те върна.

Лятото беше горещо и ти постоянно се разхождаше из къщата с навита под корема пола и с тънка тениска над нея. Пъчеше пъпа си и аз не можех да понеса тази гледка; не ми беше ясно как може да ти харесва да се шляеш в такъв вид, та дори и да отваряш вратата така.

Спря да работиш, макар че имаше седмици преди термина ти, така че уволних чистачката. Нямаше смисъл да плащам на някого да чисти къщата, когато ти беше по цял ден у дома и не правеше нищо.

Една сутрин те оставих да гладиш и когато се прибрах, беше свършила всичко, в къщата нямаше и петънце. Изглеждаше изтощена и аз бях трогнат от отдадеността ти. Реших да ти напълня ваната, да те поглезя малко. Зачудих се дали няма да искаш да излезем, или да ти сготвя нещо. Отнесох ризите си горе и пуснах водата, преди да те извикам.

Закачах ризите в гардероба, когато забелязах нещо.

– Какво е това?

Смути се на мига.

– Изгорено. Толкова съжалявам. Телефонът иззвъня и се разсеях. Но изгореното е в долната част, няма да личи, ако си запашеш ризата.

Изглеждаше толкова разстроена, но наистина нямаше значение. Беше просто риза. Оставих я и се приближих да те прегърна, но ти потръпна и инстинктивно сложи ръка на корема си, извърна лице и се приготви за нещо, което въобще нямах намерение да правя.

Но го направих. И за това можеш да виниш само себе си.

Телефонът на Рей звънна, докато се опитваше да навре колата си в последното свободно място на паркинга. Натисна копчето за приемане на разговора на хендсфрито си и се извърна, за да види още колко може да даде назад.