Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Моля те, недей! – проплака ти.

Бавно и внимателно стиснах с пръсти врата ти, ръката ми натискаше все по-силно и по-силно, все едно принадлежеше на някой друг. Издаде задушаващ звук.

– Бременна съм.

Пуснах те.

– Не може да бъде.

– Бременна съм.

– Но ти пиеш противозачатъчни.

Започна да плачеш, падна на пода и уви ръце около коленете си. Стоях над теб и се опитвах да намеря смисъл в онова, което ми казваше. Беше бременна.

– Вероятно се е случило онзи път, когато бях болна – обясни ми ти.

Приклекнах и те прегърнах. Помислих си за баща ми, колко студен и неприветлив беше през целия ми живот, и се зарекох никога да не бъда такъв със собственото си дете. Надявах се да е момче. Щеше да прилича на мен, да иска да бъде като мен. Не можех да спра усмивката, която беше започнала да се разлива на лицето ми.

Пусна коленете си и ме погледна. Цялата се тресеше и аз те погалих по бузата.

– Ще си имаме бебче!

Очите ти още бяха влажни, но притеснението бавно напусна лицето ти.

– Не си ли ядосан?

– Защо да съм ядосан?

Бях в еуфория. Детето можеше да промени всичко. Представих си те пълничка и с корем, зависима изцяло от мен, да се грижа за теб, да ти масажирам краката и да ти нося чай. Когато бебето се родеше, щеше да спреш да работиш и аз щях да издържам двама ви. Бъдещето ни се разгърна в главата ми.

– Това дете е истинско чудо – казах ти аз. Хванах те за раменете и ти се напрегна. – Знам, че нещата между нас не са перфектни напоследък – продължих аз, – но сега всичко ще е различно. Ще се грижа за теб. – Погледна ме право в очите и усетих как ме залива вълна от вина. – Всичко ще е наред – казах аз. – Толкова много те обичам, Дженифър.

От очите ти отново потекоха сълзи.

– Аз също те обичам.

Исках да кажа, че съжалявам – за всичко, което ти бях причинил, за всеки път, в който те бях наранил – но думите заседнаха в гърлото ми.

– Не казвай на никого – наредих ти вместо това.

– Какво да им казвам?

– За споровете ни. Обещай ми, че няма да казваш на никого. – Усетих как раменете ти трепереха под ръцете ми и видях как в очите ти се появи страх и притеснение.

– Няма – отвърна ти, гласът ти беше едва доловим. – Никога няма да кажа на никого.

Усмихнах се.

– Сега спри да плачеш – не трябва да стресираш бебето. – Изправих се и ти подадох ръка, за да ти помогна да сториш същото. – Зле ли ти е?

Ти кимна.

– Легни на дивана. Ще ти донеса одеяло. – Ти се възпротиви, но аз те заведох против волята ти и те сложих да си легнеш. Ти носеше сина ми и аз имах намерение да се грижа за двама ви.

Тревожеше се за първия преглед.

– Ами, ако нещо не е наред?

– Защо да не е наред? – учудих се аз.

Взех си почивен ден от работа и те заведох в болницата.

– Вече може да си свива пръстите. Не е ли невероятно? – Беше прочела това в една от безбройните бебешки книги. Бременността те беше обсебила, купуваше си купища списания и преравяше интернет за съвети за родилните мъки и кърменето. Независимо какво казвах, разговорът винаги стигаше до бебешки имена или списък с неща, които трябва да купим.

– Невероятно – отвърнах аз. Вече бях чувал всичко това и преди. Бременността не се беше развила по начина, по който очаквах. Работеше настървено както и преди и макар да приемаше предложенията ми за чай и масажи на краката, не ми изглеждаше благодарна за тях. Обръщаше повече внимание на нероденото ни дете – дете, което въобще си нямаше представа, че някой му говори – отколкото на съпруга си, който стоеше точно пред теб. Представих си как си се надвесила над новороденото ни, забравила за моето участие в създаването му, и изведнъж ми изникна споменът как си играеше с онова котенце часове наред.

Държеше ме за ръката, докато докторката мажеше корема ти с гел, и ме стисна още по-силно, когато чухме приглушените удари на сърце на сонографа и видяхме леките потрепвания на екрана.

– Ето я главата – обясняваше докторката, – а тук вероятно различавате ръцете му... ето, той ви маха!

Ти се засмя.

– Той? – попитах обнадежден.

Докторката ме погледна.

– Просто така се изразих. Ще мине доста време, докато можем да определим пола. Но всичко изглежда нормално с плода. – Жената принтира снимката и ни я подаде. – Поздравления.

Срещата с акушерката беше насрочена за след половин час и ние седнахме в чакалнята с още шест двойки. В другия край на стаята имаше една жена с гротескно голям корем, който я принуждаваше да стои с широко разтворени крака. Погледнах настрани и изпитах облекчение, когато ни извикаха.