Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Нямам къде да отида, Йестин – моля му се, но решителността му е непоколебима.

– Селският магазин не иска да купува продукцията ми вече – обяснява ми той, – отвратени са, че давам покрив над главата на убийца.

Поемам си дълбоко въздух.

– Тази сутрин са отказали да обслужат Глинис. Няма проблем да се заяждат с мен, но когато почнат и със съпругата ми...

– Трябват ми още няколко дни, Йестин – продължавам с молбите аз. – Трябва да се явя в съда след две седмици и след това ще изчезна завинаги. Моля те, Йестин, позволи ми да остана дотогава.

Мъжът пъха ръце в джобовете си и извръща поглед към морето за известно време. Чакам. Знам, че нямам какво повече да кажа, за да променя решението му.

– Две седмици – казва той, – но нито ден повече. И ако ти е останал малко здрав разум, ще стоиш настрана от селото дотогава.

Стоеше в ателието си по цял ден и щеше да изчезнеш отново в него и през вечерите, ако не ти казвах да не го правиш. Явно не ти дремеше, че работех здраво през седмицата и че може би исках утеха в нощите, някой да ме пита как е минал денят ми. Беше се превърнала в същинска мишка, бързаше да се скриеш в дупката си при първа възможност. Някак си беше станала известна местна скулпторка, не благодарение на вазите ти, а на ръчно изработените фигурки, високи двадесет сантиметра. На мен въобще не ми харесваха с тези криви лица и непропорционални крайници, но очевидно имаше пазар за подобни неща и ти едва смогваше да ги изработваш.

– Купих DVD за довечера – казах ти една събота, когато влезе в кухнята, за да си направиш кафе.

– Добре. – Не ме попита кой е филмът, но аз така или иначе не знаех. По-късно щях да изляза, за да избера някой.

Облегна се на плота, докато чайникът завираше, беше пъхнала ръце в джобовете на дънките си. Косата ти беше пусната, но прибрана зад ушите и забелязах рана на лицето ти. Видя ме, че я гледам, и пусна косата си върху нея.

– Искаш ли кафе? – попита ме ти.

– Моля. – Сипа вода в две чаши, но добави кафе само в едната. – Ти няма ли да пиеш?

– Не се чувствам много добре. – Наряза един лимон и си сложи парче от него в чашата. – Не ми е добре от няколко дни

– Скъпа, трябваше да ми кажеш. Ела, седни тук. – Издърпах ти стол, но ти поклати глава.

– Всичко е наред, просто малко съм пребледняла. До утре ще се оправя, сигурна съм.

Увих ръце около теб и допрях бузата си до твоята.

– Горкото бебче. Ще се погрижа за теб.

Ти също ме прегърна и аз те залюлях нежно, докато не се дръпна. Мразех, когато правиш така. Все едно ме отблъскваш, а единственото, което се опитвах да направя, беше да те утеша. Усетих как челюстта ми се стяга и веднага забелязах как се притесни. Радвах се да видя това – означаваше, че все още ти пука какво мисля аз – но в същото време ме разгневи.

Вдигнах ръка над главата ти и чух как рязко си пое дъх, потръпна и стисна очи. Нежно махнах нещо от косата ти.

– Паричен паяк [25] Паричен паяк – в много култури се смята, че ако човек го полази паяк, ще постигне финансов успех – Бел. прев. – казах аз и отворих длан, за да ти покажа.

– Това е на късмет, нали?

На следващия ден не се оправи и аз настоях да си останеш в леглото. Донесох ти солети, за да успокоиш бунтуващия се стомах и ти четох, докато не ми каза, че главата те боли. Исках да се обадя на доктор, но ти ми обеща, че ще отидеш в клиниката в понеделник. Погалих те по косата и наблюдавах как очите ти потрепват в съня ти. Зачудих се какво ли сънуваш.

Оставих те в леглото в понеделник сутринта, заедно с бележка до възглавницата, която да ти напомни да отидеш на лекар. Обадих ти се от работа, но ти не ми отговори и макар че звънях на всеки половин час от този миг насетне, продължи да не вдигаш домашния телефон, а мобилният ти беше изключен. Изпълни ме ужасна тревога и до обяд реших да се прибера да проверя дали си добре.

Колата ти беше пред къщата и когато сложих ключа си в ключалката, осъзнах, че твоят е от другата страна. Стоеше на дивана и беше хванала главата си в ръце.

– Добре ли си? Умрях от притеснение!

Погледна ме, но не каза нищо.

– Дженифър! Звъня ти цяла сутрин – защо не вдигаш телефона?

– Излязох – отвърна ми ти – и после... – Млъкна и повече не продължи.

В мен се надигна добре познатият гневен балон.

– Не ти ли хрумна колко много ще се притесня? – Хванах те за пуловера ти и те вдигнах на крака. Ти изпищя и звукът замъгли съзнанието ми. Блъснах те назад през стаята и те натиснах в стената, пръстите ми обхванаха гърлото ти. Усетих сърцето ти да бие силно и бързо.