Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Чакам го с нетърпение.

– Чудесно – отвърна инспекторът. – Том ще ходи някъде след училище и му обещах да го прибера в седем, така че ще е набързо.

– Няма проблем. Да не би синът ти да завързва нови приятелства?

– Така мисля – отговори Рей. – Не че ще ми каже с кого. Надявам се да разберем повече, когато се срещнем с учителката му следващата седмица, но не съм особено обнадежден.

– Е, ако имаш нужда някой да те изслуша в пъба, чувствай се свободен да разтовариш – каза му Кейт. – Не че мога да ти предложа някакъв съвет как да се справиш с тийнейджър.

Рей се засмя.

– Ако трябва да бъда честен, ще се радвам да поговорим за нещо различно от тийнейджъри.

– В такъв случай съм насреща да те разсея. – Кейт се ухили и Рей отново си спомни онази вечер пред апартамента ѝ. Дали и тя си мислеше за нея? Имаше намерение да я попита, но жената вече се беше насочила към бюрото си.

Рей извади телефона си, за да изпрати съобщение на Магс. Вторачи се в дисплея в опит да измисли правилните думи, за да не ядоса съпругата си, а и да не я лъже. Не трябваше да изкривява истината, помисли си той; да излезе да пие бира с Кейт беше същото, като да излезе с Дребния. Рей реши да не обръща внимание на гласа в главата му, който му обясняваше защо не е същото.

Въздъхна и отново прибра телефона в джоба си, без да е изпратил съобщение. По-лесно беше да не казва нищо. Погледна през отворената врата на офиса си и забеляза главата на седналата на бюрото си Кейт. Тя със сигурност го разсейваше, помисли си Рей. Просто не знаеше дали това беше хубаво или не.

Минават две седмици, преди да се осмеля отново да изляза сред хора; едва когато жестоките лилави синини на ръцете ми изсветляват до бледозелено. Боли ме да си спомня колко шокиращо изглеждат контузиите върху кожата ми, а само преди две години бяха част от мен, както беше част от мен цветът на косата ми.

Принудена съм да изляза, за да купя кучешка храна. Оставям Бо у дома, за да хвана автобуса до Суонзи, където никой няма да обърне внимание на жена с поглед, забит в пода, и с шал около врата, въпреки топлото време. Поемам по пътеката към караванния парк, но не мога да се отърся от чувството, че някой ме наблюдава. Поглеждам зад мен и се паникьосвам, че съм погледнала в неправилната посока, затова се обръщам още веднъж, но и там няма никого. Въртя се в кръгове, но не мога да видя нищо заради черните петна, които са се появили в очите ми и като че ли се местят заедно с мен, накъдето и да погледна. Намирам се на ръба на паниката, страхът, който се надига в гърдите ми, е толкова силен, че ми причинява болка. Ту ходя, ту тичам, докато не виждам статичните каравани и ниския магазин на Бетан. Най-накрая сърцето ми забавя ход и аз се опитвам да се съвзема. В моменти като този затворът ми се струва като по-добрата алтернатива пред живота, който водя.

Паркингът за коли на Бетан е за хората, които отсядат в караванния парк, но близостта му до плажа го прави атрактивен за онези, които са решили да се разходят по него. Приятелката ми няма нищо против, освен в разгара на сезона, когато поставя големи знаци, на които пише Частен паркинг, и връхлита от магазина, когато види някое семейство да разтоварва багажа за пикник от колата си. По това време на годината, когато паркът е затворен, колите, които се спират на него, принадлежат на разводачите на кучета и на хората, които обичат разходките.

– Можеш да го използваш, разбира се – ми беше казала Бетан, когато се запознахме.

– Аз нямам кола – обясних ѝ тогава.

Тя ми каза, че гостите ми могат да спират на паркинга ѝ, но никога не отбеляза, че нямам такива, освен Патрик, който винаги си спираше лендроувъра там, преди да дойде да ме види. Прогонвам спомена от главата си, за да не реши да остане.

В момента има няколко паркирани коли на мястото. Очуканото волво на Бетан, някакъв ван, който не разпознавам и... потривам очи и клатя глава. Не е възможно. Не може да е моята кола. Започвам да се потя и си поемам голяма глътка въздух, докато се опитвам да си обясня какво точно виждат очите ми. Предната броня е счупена, в средата на предния прозорец стъклото е пукнато и се е образувала паяжина с големината на юмрук.

Това е моята кола.

Изглежда невъзможно. Когато напуснах Бристъл, изоставих автомобила си. Не защото смятах, че полицията ще го проследи – макар че ми мина през ума – а защото не можех да понеса гледката му. За един ужасен миг се зачудих дали полицията не го е намерила и не го е докарала тук, за да тества реакцията ми. Оглеждам се из паркинга, все едно ще бъда нападната от въоръжени полицаи.