Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Кимна и аз се съсредоточих върху пържолата си. Поръчах още една бутилка червено вино и докато я довърших, бяхме останали единствената двойка в ресторанта. Оставих голям бакшиш и залитнах към сервитьора, когато ми донесе палтото.

– Съжалявам – каза ти, – пийна си малко повече.

Сервитьорът се усмихна любезно и аз изчаках да излезем навън, преди да те хвана за бицепса и да го стисна между палеца и показалеца си.

– Никога не се извинявай вместо мен.

Беше шокирана. Не знам защо – не беше ли точно това, което очакваше от Венеция насам?

– Съжалявам – извини ми се ти. Пуснах те и те хванах за ръката.

Прибрахме се късно у дома и ти се качи направо горе. Изгасих долу и се присъединих към теб, но ти вече беше в леглото. Когато легнах до теб, ти се обърна към мен и ме целуна, прокара ръце по гърдите ми.

– Съжалявам, любими – каза ми.

Затворих очи и зачаках да се пъхнеш под юргана. Знаех, че е безсмислено: бях изпил две бутилки вино и не изпитах почти нищо друго освен леко раздвижване, когато ме пое в устата си. Оставих те да опитваш известно време, след което избутах главата ти настрани.

– Не ме възбуждаш вече – казах ти аз. Обърнах се с лице към стената и затворих очи. Ти отиде в банята и докато заспивах, те чух да плачеш.

Не бях планирал да ти изневерявам, след като се оженихме, но ти напълно спря да правиш всякакви усилия в леглото. Би ли ме винила, че се оглеждам, когато алтернативата е мисионерска поза със съпруга, която си държи очите затворени през цялото време? Започнах да излизам всеки петък след работа и да се прибирам в малките часове, след като се наситех достатъчно на онези, с които свършвах в леглото. Явно не ти пукаше и след известно време спрях да се прибирам въобще. Връщах се по обяд в събота и те намирах в ателието ти. Никога не ме питаше къде съм бил и с кого. Превърна се в нещо като игра, исках да видя докъде щеше да се стигне, преди да ме обвиниш, че не съм ти верен.

Деня, в който го направи, гледах футбол. Манчестър Юнайтед играеха с Челси и аз се бях опънал пред телевизора със студена бира в ръка. Застана пред мен.

– Махни се от пътя ми – в допълнителното време са!

– Коя е Шарлът? – попита ме ти.

– Какво искаш да кажеш? – Извих врат, за да виждам телевизора.

– Името е написано върху касова бележка, заедно с телефонен номер. Коя е тя?

От екрана се разнесоха радостни възгласи, когато Манчестър Юнайтед отбелязаха точно преди последния съдийски сигнал. Въздъхнах и посегнах към дистанционното, за да изключа телевизора.

– Сега доволна ли си? – Запалих си цигара, защото знаех, че така ще те разгневя.

– Не можеш ли да пушиш навън?

– Не, не мога – отвърнах ти аз и издишах облаче дим в твоята посока. – Защото това е моята къща, а не твоята.

– Коя е Шарлът? – Тресеше се цялата, но продължаваше да стоиш пред мен.

Засмях се.

– Нямам представа. – Това беше самата истина: нямах представа коя е. Можеше да е всяка една от жените, с които бях. – Вероятно някоя сервитьорка, която си е паднала по мен – сигурно съм прибрал касовата бележка в джоба си, без да видя написаното. – Говорех спокойно, в гласа ми нямаше и следа от вина, и ти започна да омекваш.

– Надявам се, не ме обвиняваш в нещо. – Погледнах те в очите предизвикателно, но ти отмести поглед и повече не повдигна темата. Едва не се разсмях. Толкова лесно беше да те победи човек.

Изправих се. Носеше потник без сутиен под него и ясно виждах цепнатината между гърдите ти и зърната ти под материята.

– Така ли излизаш? – попитах те аз.

– Само до магазините.

– Показваш си циците? – учудих се. – Искаш хората да си мислят, че си някаква курва ли?

Сложи ръце върху гърдите си и аз ги махнах от там.

– Значи няма проблем напълно непознати хора да ги виждат, но не и аз? Не можеш да си избираш, Дженифър: или си проститутка, или не си.

– Не съм – отвърна тихичко.

– Не ми изглежда така на мен. – Приближих ръката си към тялото ти и забих цигарата си между гърдите ти. Ти изпищя, но аз вече бях напуснал стаята.

Рей вървеше към службата след сутрешната среща, когато беше пресрещнат от дежурната на пропуска на участъка. Рейчъл беше слаба жена, в началото на петдесетте си години, с правилни, птичи черти и късо подстригана сива коса.

– Дежурен ли си днес, Рей?

– Да – отвърна мъжът подозрително, защото знаеше, че този въпрос никога не биваше последван от нещо добро.

– При мен дойде една жена на име Ив Манинг, която иска да докладва за възможно престъпление: безпокои се за сестра си.