Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Толкова съм объркана, че не мога да преценя колко е важна колата, не мога да преценя дали е от значение. Сигурно е, щом полицията толкова дълго настояваше да им кажа какво съм направила с нея. Трябва да я разкарам. Сещам се за филмите, които съм гледала. Дали мога да я хвърля от някоя скала? Или да я запаля? Ще ми трябва кибрит и бензин или нафта... но как ще я запаля, без Бетан да ме види?

Поглеждам към магазина, но не я виждам на прозореца, така че си поемам дълбоко въздух и тръгвам към колата си. Ключовете са в запалителя и аз не се двоумя. Отварям вратата и сядам на мястото на шофьора. На мига съм споходена от спомени за злополуката: чувам как майката на Джейкъб пищи и собствения си ужасен вик. Започвам да треперя и се опитвам да се взема в ръце. Автомобилът пали от първия път и излизам от паркинга. Ако Бетан погледне навън сега, няма да ме види – за нея ще е просто кола, която вдига облак прах след себе си и се насочва към Пенфейш.

– Приятно е да си отново зад волана, нали?

Гласът на Иън е премерен и сух. Натискам спирачките и колата захожда рязко наляво, а ръцете ми се плъзгат по волана. Ръката ми се е стрелнала към дръжката на вратата, когато осъзнавам, че звукът идва от CD плейъра.

– Предполагам, че ти липсва малката ти блъскаща количка? Няма нужда да ми благодариш, че ти я върнах.

Гласът му има мигновено действие върху мен. Чувствам как се смалявам, потъвам в седалката си, все едно мога да се скрия в нея, а ръцете ми са горещи и лепкави.

– Забрави ли брачните ни клетви, Дженифър?

Слагам ръка на гърдите си и я притискам силно, опитвам се да забавя ритъма на сърцето си.

– Стоя до мен и ми обеща, че ще ме обичаш, почиташ и ще ми се подчиняваш, докато сме живи.

Иън ме дразни, като припява с ледения си глас клетвата, която дадох преди толкова много години. Той е луд. Сега разбирам това и се ужасявам, че през всичкото това време съм си лягала до него, без да знам наистина на какво е способен.

– Да припкаш в полицията и да им разказваш историите си не е разбирането ми за почит, Дженифър, не мислиш ли? Да им разказваш какво се случва зад вратите ни не е олицетворението на подчинение. Просто помни, винаги съм ти давал онова, което си си просила...

Не мога да слушам повече. Удрям CD плейъра и дискът излиза болезнено бавно. Изваждам го и се опитвам да го счупя наполовина, но той не се огъва и аз изпищявам насреща му, сбръчканото ми лице се отразява в лъскавата му повърхност. Излизам от колата и го хвърлям в плета.

– Остави ме на мира! – крещя аз. – Просто ме остави на мира!

Шофирам трескаво, опасно, плътно до високия плет, извън Пенфейш и в околностите му. Треса се цялата и ми е напълно невъзможно да сменя предавката, затова оставам на втора и колата вие недоволна. Чувам думите на Иън отново и отново в главата си.

Докато сме живи.

Виждам пропаднала плевня малко встрани от пътя и никакви други къщи наоколо. Поемам по черния път към нея. Когато я доближавам, виждам, че няма покрив и голите ѝ греди посягат към небето. От едната ѝ страна са натрупани гуми и някакви стари машини. Ще ми свърши работа. Карам до далечния край на плевнята и скривам колата зад ъгъла ѝ. На пода е оставено платнище и аз го дърпам към себе си. Заливам се с воняща вода, която се е събрала в гънките му. Покривам колата си с него. Поемам риск, но автомобилът ми изчезва напълно под тъмнозелената мушама, а наоколо всичко изглежда така, все едно от доста дълго време не е стъпвал човешки крак.

Поемам по дългия път към дома и си спомням деня, в който пристигнах в Пенфейш, когато онова, което стоеше пред мен, беше много по-неясно от онова, което беше зад мен. Сега знам какво ми готви бъдещето: остават ми още две седмици тук, след което ще се върна в Бристъл за присъдата си и ще бъда в безопасност.

Пред мен има автобусна спирка, но аз продължавам да вървя, всяка стъпка ми дава увереност. Малко по малко започвам да се успокоявам. Иън просто си играе игрички, това е всичко. Ако имаше намерение да ме убие, щеше да го стори, когато дойде във вилата.

Късно следобеда стигам до жилището си и над него са надвиснали мрачни облаци. Влизам вътре само колкото да си облека непромокаемото яке и да повикам Бо. Отвеждам го на плажа да потича. Близо до морето мога да дишам отново и знам, че то ще ми липсва най-много от всичко.

Усещането, че съм наблюдавана, е съкрушително и аз се обръщам с гръб към водата. Изпитвам болезнен страх, когато виждам фигура на скалите, тя гледа към мен и сърцето ми започва да бие по-силно. Викам Бо и го хващам за нашийника, но той лае и се откъсва от мен, бяга по пясъка към пътеката, която води нагоре, до мястото, на което стои мъжът на фона на небето.