Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Бо, върни се!

Той бяга, без да ми обръща внимание, а аз не мога да помръдна от мястото си. Едва когато кучето стига до края на плажа и поема по пътеката, фигурата се размърдва. Мъжът се навежда, за да погали Бо, и аз на мига разпознавам познатите движения. Това е Патрик.

Може и да нямам желание да се виждам с него от последната ни среща насам, но облекчението, което изпитвам, е толкова силно, че преди да се усетя, вече съм тръгнала по следите, които кучето ми е оставило в пясъка.

– Как си? – пита ме той.

– Добре съм. – Ние сме непознати, които се опитват да водят разговор.

– Оставих ти няколко съобщения.

– Знам. – Игнорирах всичките. В началото ги слушах, но не можех да понеса мисълта какво съм му причинила, затова изтрих останалите, без да ги чуя. Накрая просто си изключих телефона.

– Липсваш ми, Джена.

Гневът му е нещо, което мога да разбера и да приема, но сега е спокоен и с умолителен вид и усещам как увереността ми се пропуква. Тръгвам към вилата.

– Не трябва да си тук. – Противя се на желанието да се огледам наоколо, за да видя дали не ни наблюдават. Ужасена съм, че Иън може да ни види заедно.

Капка дъжд пада върху лицето ми и придърпвам качулката си. Патрик върви до мен.

– Джена, говори с мен. Спри да бягаш!

Точно това съм правила през целия си живот, защото не мога да се защитя.

Проблясва светкавица и дъждът се усилва толкова много, че ми е трудно да дишам. Небето внезапно става мрачно и сенките ни изчезват. Бо се притиска към земята и ушите му увисват. Бягаме към вилата и отключвам вратата точно когато над нас се разнася гръм. Бо минава покрай краката ни и се стрелва по стълбите. Викам го, но той не идва.

– Ще отида да видя дали е добре. – Патрик се качва по стъпалата, а аз заключвам вратата и минута по-късно тръгвам след него. Намирам го на пода в спалнята си, с треперещия Бо в ръцете му. – Всички са еднакви – казва ми той с полуусмивка, – независимо дали са наперени пудели или мачо мастифи, всички мразят гръмотевиците и фойерверките.

Коленича до тях и погалвам главата на Бо. Той изскимтява едва.

– Какво е това? – пита ме Патрик. Дървената ми кутия се подава изпод леглото ми.

– Мое е – отвръщам рязко и я изритвам силно отново навътре.

Патрик се учудва, но не казва нищо, изправя се на крака и води Бо долу.

– Може би не е лоша идея да му пуснеш радиото – предлага ми той. Говори така, все едно той е ветеринарят, а аз съм негова клиентка и се питам дали не го прави по навик, или просто е решил, че повече няма да се опитва. Когато обаче оставя Бо на дивана, завива го с одеяло и му пуска силно "Класик FM", за да заглуши гърмежите, заговаря отново, но този път с много по-нежен глас:

– Ще се грижа за него.

Прехапвам устната си.

– Остави го тук, когато заминеш – казва той. – Не е нужно да ме виждаш или да говориш с мен. Просто го остави тук и аз ще дойда да го взема. Ще го гледам, докато ти... – млъква. – Докато те няма.

– Може да минат години – обяснявам аз и гласът ми ме предава на последната дума.

– Хайде да му мислим, когато дойде – отвръща Патрик. Навежда се и целува челото ми с най-нежната си целувка.

Давам му резервния ключ от кухненското чекмедже и той си тръгва, без да изрече и дума повече. Боря се със сълзите, които нямат никакво право да потекат от очите ми. Всичко това е по моя вина и колкото и да ме боли, трябва да се направи. Но сърцето ми продължава да подскача, когато някой чука на вратата ми пет минути по-късно, и аз си мисля, че Патрик се връща за нещо.

Отварям.

– Искам да напуснеш вилата – казва Йестин без никакви встъпителни думи.

– Какво? – Подпирам се с ръка на стената, за да не падна. – Защо?

Той не ме поглежда в очите, само се навежда, за да погали Бо.

– Искам да те няма до сутринта.

– Йестин, не мога да си тръгна! Знаеш какво се случва. Условията по гаранцията ми са да остана на този адрес до деня на делото ми.

– Това не е мой проблем. – Най-накрая Йестин ме поглежда и осъзнавам, че също не се наслаждава на това, което прави. Лицето му е сериозно, но в погледа му виждам болка. Мъжът бавно клати глава. – Виж, Джена, цял Пенфейш е наясно, че си арестувана, защото си блъснала някакво момче, и всички знаят, че стоиш тук, защото си наела вилата ми. Самият аз мисля, че всеки може да се озове на твое място. Въпрос на време е да последва още от това – хазаинът ми посочва към графитите на вратата, които въпреки опитите ми да изчистя, все още са там, – че и по-лошо. Кучешки лайна в пощенската кутия, пиратки, палежи – постоянно четем за подобни неща във вестниците.