Клайв Къслър - Навигаторът

Кръвта на Адриано кипеше след убийството на Наблюдателката. Прекалено лесно беше. Мисълта за предизвикателство го въодушеви. Убийството беше много по-забавно, ако преди това имаше преследване.

Той мина покрай кабинета на Улси и хвърли поглед, за да се наслади на делото си. Улси беше последната от дълга поредица от Наблюдатели, внедрени във Философското общество. Системата на Наблюдателите датираше отпреди векове. Наблюдателите дискретно постъпваха на работа в центрове на обществото по цял свят и единствената им задача беше да дадат сигнал при първия намек, че Тайната е разбулена.

Преди два века друг Наблюдател от Философското общество ги беше предупредил за откритието на Джеферсън. Наблюдателят беше един от учените, които бившият президент бе помолил да преведат думите от пергамента. Унищожаването на документите на Джеферсън трябваше да сложи край на мисията му, но тогава откриха връзката с Мериуедър Луис и тази изтървана нишка трябваше да се прибере с помощта на убийци, изпратени в територията Луизиана.

Улси не можеше да знае, че първото ѝ обаждане като Наблюдател е задвижило верига от събития, които щяха да доведат до края ѝ. Задачата ѝ беше да съобщава за всякакви сериозни търсения за пътувания на финикийците до Америка. Тя прилежно съобщи новината за папката на Джеферсън. Когато получи инструкциите да я предаде по куриер, в библиотеката вече бе дошъл представител на Държавния департамент, за да прибере материалите за Джеферсън. Улси сърдито обвини помощничката си, но ѝ казаха да не споменава за инцидента пред Анджела. Когато се обади пак, за да съобщи, че семейство Траут е дошло при Анджела, подписа смъртната си присъда.

Наредиха ѝ да се погрижи Анджела да остане след работно време. Адриано дойде в музея след затварянето му, очисти библиотекарката и безуспешно се помъчи да устрои засада на помощничката ѝ.

Той продължи да крачи по коридора, като натискаше методично дръжката на всяка врата. Всички кабинети бяха заключени. Стигна до място, на което се пресичаха четири коридора, и подуши въздуха като хрътка.

Щрак!

Звукът от спускането на резе беше едва доловим. По време на преследване сетивата на Адриано бяха изострени докрай. Той се обърна надясно и тръгна по коридора към една врата. Отвори я и пристъпи в тъмна стая.

Никога не беше влизал в библиотеката, но познаваше разположението ѝ. След като Анджела откри папката, той изпрати хора, които да огледат сградата. Смяташе се за професионалист и искаше да познава добре потенциалното място за убийство.

Знаеше, че в затъмнената стая има хиляди книги, натрупани във високи шкафове, подредени в няколко успоредни редици.

Когато чу отварянето и затварянето на вратата, Анджела приклекна между две редици. Беше се отправила към изход в дъното на помещението. Сигурна беше, че биенето на сърцето ѝ ще я издаде.

Адриано натисна ключа на стената и помещението се обля в светлина.

Анджела се смъкна на четири крака и запълзя към края на редицата, а оттам по тясна пътека между лавиците и стената.

Слухът на ловец на Адриано долови влаченето на колене и длани по пода.

Той закрачи по пътеката. Не бързаше – спираше да надникне между лавици, преди да продължи. Можеше да открие Анджела само за секунда, но искаше да удължи лова и да увеличи ужаса на плячката си .

След като провери няколко редици, видя на земята някакъв предмет и мина между лавиците, за да го огледа по-отблизо. Беше обувка. На около метър от нея лежеше друга. Анджела се беше събула по чорапи, за да приглуши звука от движенията си.

Адриано се подсмихна и сви и отвори пръсти.

– Ела при мен, Анджела – изрече благо, като майка, която вика детето си.

Неочакваното изричане на името ѝ я накара да скочи на крака и да се втурне към изхода. Зад нея меко затупкаха бързи стъпки. Една ръка се протегна и я сграбчи за блузата. Тя изкрещя и се опита да се отскубне. Адриано нарочно я остави да го направи. Обичаше да играе с жертвите си.

Анджела се шмугна между редиците и притисна гръб към една лавица.

Адриано заобиколи следващата редица рафтове и бебешкото му лице се подаде над книгите.

– Здрасти! – каза той.

Анджела се обърна и видя кръглите сини очи. Опита се да изкрещи, но викът замря в гърлото ѝ.

– Анджела!

Един женски глас току-що бе извикал името ѝ.

Първият инстинкт на Адриано беше да нападне натрапницата. Той се придвижи в посока към гласа. Щеше да събори новодошлата с един удар на пода, бързо да се отърве от нея и да се върне при Анджела.