Клайв Къслър - Навигаторът

Той взе назаем един фотоапарат и триножник. Карина задържа отливките пред обектива. Остин направи десетки снимки, качи ги на един взет назаем лаптоп и ги изпрати в НАМПД.

Докато Ханли и Карина поставяха гипсовите отливки между парчета стиропор, Остин се обади на Дзавала на летището. Дзавала отговори, че на сутринта ще се срещнат за полета към Съединените щати. Повредената подводница вече беше качена на товарния самолет.

Мерцедесът пристигна с багажа им и ги отведе до малък хотел с изглед към Босфора. Прибраха се в стаята си рано, прекалено уморени, за да се насладят на изгледа, и заспаха в мига, в който помирисаха възглавниците си. Когато се събудиха рано на следващата сутрин, мерцедесът ги очакваше, за да ги закара на летището.

Дзавала ги поздрави с „добре дошли” на борда с кана прясно кафе.

След по-малко от час самолетът „Сайтейшън” се отдели от земята и се отправи на запад със скорост осемстотин километра в час.

– Как беше в Истанбул? – попита Дзавала, докато самолетът пореше въздуха над Егейско море.

Остин му разказа за сблъсъка с Бък и бандата му в Топкапъ, за лудото им препускане в харема и как хората на Джемил ги спасиха.

– Харемът! Ще ми се да съм бил там – размечта се Дзавала.

– И на мен. Щеше да си ни от полза, когато започна стрелбата – каза Остин.

– Нямах това предвид. Ще ми се да съм бил там, когато харемът е бил пълен с красиви жени.

Да, Остин трябваше да се досети, че не може да очаква съчувствие от своя приятел, когато пред очите му оживява картина, пълна с красиви жени.

– Доколкото разбрах, има свободно място за евнух – осведоми го той.

Дзавала събра колене и ги стисна.

– Ох! – измърмори. – Не, благодаря. Мисля, че предпочитам да отида да си побъбря с пилота.

Реакцията на Джо накара Остин да се ухили. Веселото му настроение обаче продължи само миг. Бък и Ридли бяха мъртви, а хората им – неутрализирани, но ако подозренията на Остин за Виктор Балтазар бяха верни, това не беше краят.

Нещо още по-лошо: убиецът с бебешко лице още беше на свобода.

1Телевизионен герой от „Шоуто на Анди Грифит” и по-късно от „Гомър Пайл” – Б. пр.

2Германска легенда за средновековен свирач, облечен в пъстри дрехи, който с музиката си примамил плъховете да напуснат град Хамелин. Когато обаче жителите на града отказали да му платят уговорената цена, той насочил магията си към децата им и ги отвел така, както преди това плъховете. – Б. пр.

Анджела почувства, че я побиват тръпки.

Нямаше абсолютно никаква причина за ледената студенина между лопатките ѝ. Често оставаше в библиотеката след работно време и никога не бе изпитвала нервност, задето работи сама. Напротив, имаше нещо успокоително в това да е заобиколена от мъдростта на вековете.

Помисли си, че чува глас, който извиква нещо. Не беше сигурна. Беше съсредоточена върху материалите за Мериуедър Луис.

Единственият друг човек в сградата беше шефката ѝ. Може би Хелън Улси ѝ беше пожелала „лека нощ”.

Анджела се облегна на стола и въздъхна с облекчение. Досега беше чакала търпеливо – надяваше се Улси да напусне сградата, преди Пол и Гамей Траут да се върнат. Не можеше да сдържи въодушевлението си. Имаше да им разказва толкова много неща.

Тя наклони глава на една страна. Тишина. Нещо не беше наред.

Анджела стана от стола и прекоси тихата читалня. Излезе в тъмен коридор и натисна ключа на осветлението. Коридорът остана потопен в мрак. Сутринта трябваше да се обади на техниците. Тръгна по коридора към светлината, която се процеждаше от вратата на Хелън.

Спря и почука тихо. Отговор не последва. Хелън навярно бе забравила да угаси лампата. Анджела отвори вратата и замръзна намясто.

Улси все още седеше зад бюрото си със скръстени в скута ръце. Главата ѝ беше наведена назад под странен ъгъл, като на счупена кукла. Устата ѝ беше широко отворена, мъртвите ѝ очи се взираха в тавана. Бледото ѝ гърло бе белязано от пурпурночервеникави следи.

В главата на Анджела отекна безмълвен писък. Тя притисна ръка към устата си и едва потисна гаденето си.

Бавно излезе заднишком от кабинета. Инстинктът я подтикваше да хукне към изхода. Загледа се в неосветения коридор, но някакво първично усещане за опасност я възпря да се втурне към тъмните сенки. Вместо да тръгне към изхода, тя хукна обратно към вътрешността на сградата.

Тромавата фигура на Адриано излезе от мрака. Той беше повредил ключа за лампата с джобно ножче и очакваше младата жена да изпадне в паника и да се втурне право в ръцете му. Тя обаче се беше обърнала и беше хукнала в обратната посока като заек, който се прибира на сигурно място в бърлогата си.