Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Чи погледна нагоре, към невидимия връх на стълбата.

— Ще трябва да подходим научно към въпроса — заяви той, вперил поглед в конструкцията. — Цялото това нещо може да се срути всеки момент. Опората в средата може би му дава известна устойчивост. Вие трябва да тръгнете първа. Ако издържи вас, няма да има проблеми за мен.

Гемей оцени жеста на Чи, макар че не можеше да го приеме.

— Кавалерството ви е малко неуместно, доктор Чи. Шансовете ви да стигнете горе, са по-големи от моите. Ако аз се кача първа и стълбата се счупи, никога няма да се измъкнете оттук.

— От друга страна обаче, тя може да се счупи и под мен и тогава късметът ще изневери и на двама ни.

Инат индианец.

— Добре, обещавам да мина на диета.

Гемей внимателно стъпи на втората стъпенка и постепенно прехвърли теглото си върху нея. Издържа. Като се хвана по-горе, за да разпредели тежестта, тя започна изкачването. Умишлено не поглеждаше към лианите, от страх да не ги счупи с очи.

След около шест стъпенки спря.

— Въздухът се движи от горе на долу — каза тя обнадеждено. — Веднъж да стигнем горе и сме свободни.

Изкачи още едно стъпало. То се измъкна от единия край и увисна. Гемей замръзна и спря дъх. Друго не падна. Поднови изкачването със скоростта и вниманието на лемур. Връзките издържаха до средата, където стълбата провисваше, усилвайки напрежението върху цялата конструкция. Още едно бичме се измъкна и увисна. Една от хоризонталните опори се освободи напълно и тупна долу. Сигурна беше, че стълбата всеки момент ще се разпадне. Но тя си стоеше. Когато люшкането спря, тя продължи нагоре.

Беше на стълбата от петнадесет минути. Или от петнадесет часа. Трудно бе да се каже. Но постепенно напредваше и стигна на няколко стъпала под върха. Мили боже, помисли си тя, като погледна надолу. Стълбата трябва да беше висока почти тридесет метра. От мястото, където бе кацнала, останалата отдавна зад нея светлина от факлата на Чи приличаше на далечна звезда.

Гемей посегна нагоре и с огромно облекчение напипа камък вместо дърво. Още по-внимателно от преди, уплашена да не събори нещо, тя се плъзна през ръба на шахтата. Лежеше по гръб и отправяше благодарности към майските строители на стълби, после се обърна по корем и тихичко повика Чи.

Факлата се залюля и угасна. Професорът бе тръгнал нагоре и имаше нужда от двете си ръце. Тя не очакваше особени пречки за него, докато чу шума:

Ту-пур-р-р.

Мислено видя, как дебелите напречни греди се късат и падат в основата на стълбата. Помисли, че това е всичко, но се разнесоха още тъпи удари. Ужасяващ звук, защото показваше, че инцидентът не е приключил само с една греда. Явно протичаше верижна реакция. Ако тя беше ослабила връзките с теглото си, един малък натиск би бил достатъчен да запрати стъпенките към дъното. Разнесоха се нови звуци. Този път по-силни. Ясно бе, че стълбата се разпада.

Щракна запалката и я поднесе над ръба — може би пламъчето щеше да покаже на Чи колко е близо до целта. Ако вече не бе затрупан от камара дърва.

Чу неговия глас, но поради шума не можеше да определи от какво разстояние.

— Ръката?

Тя се надвеси и започна да го окуражава.

Нещо докосна пръстите ѝ. Нямаше представа, че той е толкава близо.

— Дръжте здраво! — извика Гемей. Отново усети докосване, шарещи пръсти, които намират тънката ѝ китка, вкопчват се в нея, докато нейните пръсти обхващат неговата. Тя се извъртя, за да използва собственото си тегло и да изтегли Чи до място, откъдето да се залови за ръба. Нещо не беше наред.

— Чакайте!

Какво да чака? Чи сумтеше, после, след няколко мъчителни мига, когато мислеше, че ще го изпусне, я хвана с две ръце и прехвърли единия, а после и другия си крак върху скалата. Отдолу се издигна прашен облак. След няколко минути се разнесе и те надникнаха в бездната. В мастиления мрак не се виждаше нищо.

— Стълбата започна да се разпада под мен някъде към средата — каза Чи. — Всичко беше наред, докато имах преднина, но падащите стъпала започнаха да ме настигат. Също като да се изкачващ по ескалатор, който върви надолу!

— Защо ми казахте да чакам?

Той се потупа отпред.

— Възелът започна да се разхлабва и се уплаших, че ще загубя находката. — Чи надникна през ръба. — Няма ги вече едновремешните стълби.

Гемей избухна в пристъп на смях:

— Не, май наистина ги няма вече.

Освежени от струя пресен въздух, те изтупаха праха от себе си и се насочиха към източника на полъха, който ставаше все по-силен, колкото повече напредваха по утъпкана пътека в просторна галерия. Все по-силно се чуваше жужене на насекоми. Изкачиха късо стълбище и през тесен отвор, излязоха във влажната, топла нощ.