Клайв Къслър - Загадката „Серпента

По средата на нищото.

Гемей съжали, че си бе изпросила да остане, когато двамата, със съпруга ѝ Пол, получиха съобщението да се върнах веднага във Вашингтон, за важна среща на групата за специални поръчения при НАМПД. От няколко дни се мъчеше да уреди тая среща с професор Чи и не знаеше дали ще ѝ се представи друга възможност. Питаше се каква ли е причината за едно такова спешно повикване. Бяха се качили на «Нерей», веднага след пристигането му в Юкатан, за да вземат участие в изследването на поразения от метеорит район. Пол щеше да се заеме с подводните компютърни графики, които му бяха специалност, а Гемей — с морската биология. Изглеждаше като много приятно занимание. Никакво пресилване. И ето ти го обаждането от централата.

Усмихна се вътрешно. Явно Кърт Остин е отново на сцената. Винаги нещо се случваше там, където се появи. Като например, стрелбата на «Нерей», за която чу да се говори. Трябва да звънне на Пол, като се прибере на кораба и да го пита дали да не вземе самолета за вкъщи.

Господи, помисли си тя, впила поглед в околността, защо професорът поиска да се срещнат на това печално място? Единствената следа от човешко присъствие, сегашно или минало, бяха едва видимите, обрасли с трева, следи от автомобилни гуми, водещи в гората. Отпъди някаква буболечка, което я бе жилнала по носа. Действието на препарата против насекоми се изчерпваше. Същото ставаше и с нейното търпение. Може би вече трябва да си тръгва? Не, ще изчака още петнадесет минути. Ако дотогава професор Чи не се появи, грабва си шапката и обратно към кораба. И ще трябва да признае, че двата часа каране на наетия джип са били за оня, дето клати гората.

Дявол да го вземе, друга такава възможност няма да има. Така приятно звучеше по телефона с американския си акцент и испанска изтънченост. Изтощена от жегата, една лепната на челото ѝ къдрица падна на носа. Тя издаде долната си устна и се опита да я духне нагоре. Като не успя, бръсна я с ръка и по навик се огледа в огледалцето за обратно виждане. Видя някаква точка на пътя. Тя ставаше все по-голяма и трептеше в маранята. Надвеси се от прозореца, за да види по-добре. Нещото доби вида на синьо-бял автобус. Явно се е загубил, помисли си тя. Прибра се вътре и тъкмо отпиваше нова глътка вода, когато чу свистенето на пневматични спирачки.

Автобусът бе спрял зад джипа. Вратата се отвори и гробовната тишина бе разтърсена от взрив мексиканска музика, пълна с децибели и духови инструменти. Всички местни автобуси бяха снабдени с говорители за футболни стадиони. Слезе самотен пътник. Облечен беше в стандартната индианска носия: памучна риза, торбести бели панталони и сандали. На главата му имаше твърда сламена шапка, с леко извита нагоре периферия. Като повечето маи, той беше нисък, малко над метър и петдесет. Последва кратка престрелка на испански между него и водача, после си махнаха за довиждане. Вратата хлопна и затракал скорости, автобусът потегли, като някакъв огромен джубокс на колела.

Марш!

Гемей се наведе да смаже някаква буболечка, забила жило в прасеца ѝ. Когато отново погледна в огледалото, мъжът бе изчезнал ведно с автобуса. Погледна страничното огледало. Само пустото шосе. Странно. Момент. Някакво движение отдясно. Замръзна. Очи като черни камъни се бяха вторачили в нея през дясното стъкло.

— Доктор Моргън Траут, предполагам.

Мъжът имаше същия мек изговор с американски акцент, който бе чула по телефона от Мексико сити. Тя отвърна колебливо:

— Професор Чи?

— На вашите услуги! — Той осъзна, че Гемей гледа гушнатата в ръцете му двуцевка и бързо я скри от очите ѝ. — Съжалявам, не исках да ви стряскам! Моля да извините закъснението ми! Бях на лов. Трябваше да предвидя повече време. Хуан, шофьорът, е човек с добро сърце, но голям бърборко. Заприказва всяка нова пътничка — момиче или старица. Не сте чакала прекалено дълго, надявам се.

— Не, няма нищо. — Този нисък, кафяв мъж с широко лице, високи скули и дълъг, леко изгърбен нос, не беше точно това, което очакваше. Смъмри се за стереотипното си мислене.

Доктор Чи бе живял достатъчно дълго в света на белите, за да усети притеснението ѝ. Каменните му черти не помръднаха, но в тъмните очи блесна добросърдечен смях.

— Вероятно съм ви изненадал, непознат някакъв изниква от един път, с пушка в ръка, като bandito. Извинете ме за външния ми вид. Когато съм си у дома, се обличам като местните хора.

— Аз трябва да се извиня за грубостта си, да ви държа отвън на слънцето. — Тя потупа мястото до себе си. — Влезте, моля, на сянка!