Клайв Къслър - Загадката „Серпента

— Маите не са китайци. Не е възможно!

След няколко дни Фъргюсън се обади отново:

— Невъзможно, но е така! Няма майтап!

Същата вечер Куин си стегна куфара и хвана първия самолет за Хонконг, а оттам взе влак към вътрешността. След още няколко часа с автобус, стигна реката тъкмо навреме, за да стане пасажер на Чан. Освен че се грижеше за снабдяването на експедицията, Чан бе още пощальон, който отнасяше съобщения до телеграфната станция, което обясняваше мъчителната бавност на придвижването им.

Куин разбра, че Чан беше ходил до експедицията преди няколко дни, вероятно когато е взел последното послание на Фъргюсън. Гневът на Куин се бе натрупвал успоредно с дългото му пътуване. Питаше се само кога да уволни Фъргюсън — преди или след като го хвърли в реката. Докато наближаваха разкопките, започна да си мисли дали пък някаква остра форма на лудост не е завладяла подчинения му.

Преди да реши каква линия на поведение да възприеме, лодката се насочи рязко към брега и се удари в него на място, утъпкано от стотици стъпки. Чан привърза лодката за един забит кол, а после двамата с Куин взеха по няколко кутии с провизии и тръгнаха към вътрешността. Докато преодоляваха високата жълта трева, Куин отново попита:

— Колко още?

Един пръст. Значи миля или час, помисли си Куин. И двете предположения излязоха неверни. След минута стигнаха местност, където тревата бе утъпкана в почти правилен кръг. Чан остави на земята товара си и даде знак на Куин да направи същото.

— Къде е лагерът? — попита Куин, оглеждайки се за хора или палатки.

Лицето на Чан се бе сбръчкало в недоумение. Като подръпваше рядката си брадица, той енергично посочи към земята.

Прекрасен завършек за такъв ден, изсумтя Куин. Беше уморен и мръсен, стомахът му гъргореше, като вряща тенджера, а на всичко отгоре, водачът му се бе загубил. Чан каза нещо на китайски и даде знак на Куин да го последва. След малко спря и посочи земята. Голямо пространство беше разкопано.

Куин тръгна край разкопките, докато погледът му улови объл предмет, щръкнал от земята. Зарови с ръце около него и след няколко минути разкри главата и раменете на теракотов войник. Порови още и намери втори войник.

Това ще е мястото, но тук трябва да има поне десетина души. Къде, по дяволите, са отишли всички? Чан се огледа страхливо:

— Дяволи — каза той и без дума повече, хукна към реката.

Въздухът захладя, слънцето бе закрито от облак. Куин разбра, че е сам-самичък. Единственият шум идваше от вятъра, който се провираше като змия в тревата. Хвърли последен поглед наоколо и затича след отдалечаващата се фигура, оставяйки зад гърба си погребаните мълчаливи войнишки редици.

Феърфакс, Вирджиния

В жарката тишина на вирджинската утрин, Остин се оттласна от рампата, обви дебелите си пръсти около черните пластмасови ръкохватки на веслата и с едно дълго загребване запрати издължения си като стрела състезателен скул в искрящите води на река Потомак.

Гребането в Потомак беше всекидневен ритуал, към който Остин свято се придържаше в промеждутъците между две задачи. Както бе наредил докторът, той даде почивка на лявата си мишница. След като шевовете зараснаха, въведе собствен терапевтичен режим, включващ тежести и уреди в гимнастическия салон и плуване в басейна всеки ден. Постепенно увеличаваше потребностите на тялото си, докато му се стори, че е дошло време да започне да гребе, без да разкъса току-що ремонтирания мускул.

Времето за проверка на резултатите от режима настъпи в един прекрасен ден, когато прелъстителният зов на реката не можеше да бъде отхвърлен. От сайванта за лодки, превърнат от него в жилище точно пред оградите на Феърфакс, измъкна тъничкия седемметров състезателен скул «Маас аеро». Да отнесе до рампата и да спусне във водата леката черупка, не беше трудно. Истинското приключение настъпи, когато трябваше да влезе в тясната лодка, без да я обърне.

Първият му опит си беше чиста катастрофа. Двете весла бяха леки като перца, но с триметровата си дължина и съпротивлението на водата в лопатите им, Остин едва успя да направи няколко движения и се върна обратно, потънал в студена пот.

Чувстваше лявата си страна така, сякаш от нея стърчеше месарска кука. Нарочно преобърна лодката близо до брега, довлече се до къщата и застана пред аптечката, загледан в пепелявото си отражение, докато гълташе болкоуспокояващи, които едва-едва уталожиха агонията. Почака няколко дни и опита отново. Отдаваше предпочитание на дясната ръка и неравномерният натиск караше лодката да рисува грозна следа от навързани една за друга криви, но все пак се движеше. След няколко дни можеше да гребе, без да скърца със зъби.