Клайв Къслър - Загадката „Серпента

— Здрасти, Майк — каза Остин. — Не мога да заспя. Какво ще кажеш за малко компания?

Младежът се усмихна и остави книгата:

— Нямам абсолютно нищо против. Тук е доста скучно. Искаш ли малко кафе?

— Благодаря. За мен черно.

Докато Майк пълнеше двете чашки, Остин взе книгата по геология.

— Доста тежко четиво за първа смяна.

— Тъкмо зубрех за юкатанското проучване. Наистина ли мислиш, че метеор или комета са изтребили всички динозаври?

— Когато нещо с размерите на Манхатън се удари в земята, тя доста се пораздрусва. Дали големите гущери вече са си били на прага на изчезването, е друг въпрос. Изследването на планктона ще сложи край на доста спорове. Смешното е, че тия едноклетъчни същества ще ни съобщят какво е станало с най-големите форми на живот, съществували някога.

Бъбреха си, докато стана време Майк да се заеме със задълженията си. Остин пресуши чашката си и през радиокабината влезе в щурманската. С големите си двойни филистрини тя дублираше рулевата и се използваше от екипажа при заден ход.

Остин взе една карта на мароканския бряг и отбеляза с молив Х на мястото, където се намираше корабът. Свил замислено устни, той изучаваше картата, проследявайки с поглед тила на черепоподобния африкански континент от Гибралтар до Сахара. След малко поклати глава. Тази карта не му говореше нищо. Амфибията би могла да дойде и откъм морето, и откъм сушата.

Примъкна един стол, вдигна крака на масата и зачете вписванията в корабния дневник от началото на плаването. До момента беше показно плаване. Бързо прекосяване на Атлантика, без каквито и да било произшествия, кратка спирка в Лондон, колкото да се качи група европейски учени, две приятни седмици на проверка на подводните съоръжения в Средиземно море и накрая акостиране край Мароко преди два дни.

Историята на Нина беше странна, както и да я погледнеш. Атаката на амфибията, както и кървавите доказателства в лагера, го бяха убедили, че е истинска. Ужасяващата новина за смъртта на нейната колежка, премахна и последната сянка от съмнение. Автокатастрофа. Убедително. Тия убийци имаха дълги ръце. Бяха изтрили информацията, изпратена от Нина в университета. Сега тя оставаше единственият свидетел, разполагащ със сведения от първа ръка за загадъчната олмекска глава. Доволен беше, че тя е в каютата си, потънала в спокоен сън благодарение на лекото успокоително, което ѝ даде съквартирантката ѝ.

Остин излезе и се облегна на парапета на малка платформа зад щурманската. Корабът тънеше в мрак, ако не се смятат няколкото прожектора, осветяващи части от бялата надстройка и ниско монтираните лампи на бордовете покрай палубите. Отвъд предела на тези светлини се ширеше кадифена тъмнина. Миризмата на гниеща растителност, която долавяха ноздрите му, беше единствено доказателство за наличието на огромна земна маса на по-малко от лига разстояние. Африка. Попита се колко ли експедиции, като тази на Нина, са изчезнали в тъмнината. Вероятно истината никога нямаше да излезе наяве.

Стига философстване. Остин се прозя и се поколеба, дали да се върне на мостика, да се прибере в каютата си или да остане, където беше, за да дочака изгрева. Помайваше се, потънал в красотата на нощта. «Нерей» беше като задрямал бегемот 47. Остин обичаше атмосферата на заспалия кораб, мъркането на електросистемите, скърцането и тракането на закотвения корпус.

Дрън.

Остин се наведе над парапета и наостри уши. Дрънчащият звук бе дошъл отдолу. Метал в метал.

Дрън. Ето пак!

Слаб, но съвсем не на място в хора на обикновените корабни звуци. Заинтригуван, Остин се спусна на първо ниво и тръгна по края на пустата палуба, като се придържаше за парапета ѝ. Спря. Пръстите му напипаха някаква твърда издатина. Наведе се и съзря абордажна кука, обвита в плат, за да се приглуши шумът ѝ. Като заопипва надолу, усети голия метал на дръжката, който вероятно беше източник на дрънченето при ударите си в борда.

Дръпна се от светлината и се надвеси над парапета. Откъм водната повърхност долу се носеха приглушени шумове. Може да бяха вълните, миещи корабния корпус. Постави длан до ухото си.

Шепнещи гласове се откроиха в морския шум. Забеляза движещи се сенки.

Остин не си зададе въпроса дали това бяха приятели или врагове. Отговорът беше недвусмислен. Спринтира към най-близката стълба и се изкачи на жилищната палуба. След миг разтърсваше Завала. Другарят му по каюта спеше като дрогиран, но имаше невероятното качество, веднъж събуден, да бъде веднага във форма, сякаш вътре в него щракваше електрически прекъсвач. Завала знаеше, че приятелят му няма да го буди, без важна причина. Сумтейки, за да покаже, че е готов за действие, той се измъкна от леглото и скочи в чифт шорти и риза с къси ръкави.