Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Изтънчените маниери не можеха да прикрият бойните качества на двамата мъже. По-тъмният Остин беше без съмнение много благ в момента, но тя си спомни свирепата решителност, с която я измъкна от пътя на амфибията. А зад общителността на Завала, прозираше кремъчна твърдост.

Мъжете си пасваха като зъбни колела в скоростна кутия. Забеляза го, докато я водеха към безопасността на кораба. Бяха свикнали да работят заедно.

— Простете грубостта ми — каза тя, подтикната от спомена за спасяването ѝ. — Още не съм ви благодарила.

— И аз моля да ми простите, че се нахвърлих върху вас, като в «Челюсти» — отвърна Остин. — Сигурно сте се уплашила.

— Не и наполовина, колкото ме бе уплашила оная грозна лодка, която си играеше на водна топка с главата ми. Няма да ми стигнат думи да изразя благодарността си. Моля, хвърляйте се да ме спасявате, колкото си искате! — Нина замълча. — Може ли един тъп въпрос. Навик ли ви е да кръжите из Атлантическия океан, в търсене на изпаднали в беда девойки?

— Лош късмет — отвърна той, като сви рамене. — Ние с Джо си се туткахме отдолу. Излязох да се ориентирам по кораба и видях как си играйкате с амфибията. Сега е мой ред да попитам нещо. Каква беше цялата работа?

Усмивката ѝ угасна.

— Много просто. Опитваха се да ме убият.

— Това май беше доста очевидно. Но защо?

— Не знам — отвърна тя с равен глас и стъклен поглед.

Остин почувства, че не ѝ се говори по въпроса.

— Не ни казахте откъде сте — меко се обади той.

Това подейства като изваждане на тапа.

— Мили боже — прошепна Нина. — Експедицията. Доктор Нокс.

— Каква експедиция? — попита Остин.

Тя гледаше в пространството сякаш си припомняше сън.

— Аз съм морски археолог. Бях на разкопки недалеч оттук с експедиция на Пенсилванския университет.

Тя разказа историята за клането и бягството си. Бе толкова фантастична, че Остин можеше и да не повярва, ако не бе видял нападението на амфибията и явния страх върху лицето на Нина. Когато разказът свърши, той се обърна към Завала:

— Какво ще кажеш?

— Мисля, че трябва лично да погледнем.

— И аз така смятам. Но първо ще повикаме мароканските власти. Госпожице Киров, смятате ли, че ще можете да ни кажете къде е вашият лагер?

Нина искаше да се отърси от чувството за вина, задето бе единствената оцеляла от сигурна смърт. Имаше нужда да направи нещо. Смъкна се от кушетката и застана на нестабилните си крака:

— Нещо повече — каза с железни нотки в гласа, — ще ви го покажа.

←42

Акваком — апарат за подводна комуникация.

←43

Роджър — използва се при радиовръзка при край на реплика вместо «приемам», понеже фонетичният строеж на думата позволява да бъде разбирана и при много силни смушения или външен шум.

Капитан Мохамед Мустафа от Мароканската кралска жандармерия се бе облегнал на затоплената от слънцето броня на своя джип и наблюдаваше високата американка, кръстосваща бавно песъчливото пространство с наведена към земята глава.

Като повечето селски полицаи, капитанът запълваше дните си с издирване на избягали от училище деца, попълване на протоколи за транспортни произшествия или проверка на документите на чужденци, каквито за съжаление имаше твърде малко. Изчезването на една камила, с което си бе имал работа миналата година, даваше надежди за вълнуващо разследване, докато стана ясно, че животното просто бе избягало. И все пак този случай в практиката му най-много се доближаваше до издирването на изчезнала археологическа експедиция.

Мустафа познаваше района на старите гробници, наричан от берберите Място на мъртвите, знаеше и за съществуването на близките руини. Те се намираха твърде далеч от пътищата, в едно охранявано от него пространство, проснато върху стотици квадратни мили. Беше идвал тук веднъж и стоя само колкото бе необходимо, за да реши никога повече да не стъпва на това място, освен ако не се налага.

Жената спря и постоя малко с ръце на хълбоците сякаш се бе загубила, после се отправи към джипа.

— Нищо не разбирам — каза тя, свъсила объркано вежди. — Лагерувахме точно на това място. Палатките, колите. Всичко е изчезнало.

Капитанът се извърна към широкоплещия мъж, чиято коса имаше цвета на снега по Атласките планини:

— Мадмоазел вероятно греши относно мястото.

Нина прониза полицая с поглед:

— Мадмоазел не греши.

Мъжът въздъхна:

— Тези хора, дето ви нападнаха. Бандити?