Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Амфибията се плъзна отгоре на тридесетсантиметровата си възглавница и завихри водата в див танц. Като не можеше да издържи повече, Нина излезе на повърхността и пое въздух, колкото да се закашля от червеникавите изгорели газове, които напълниха дробовете ѝ. Машината зави и пак пое към нея.

Нина се гмурна отново. И отново бе блъсната от вълната, само за да изплува пак, люшната в килватера на амфибията.

Тя спря, отпусна се във водата с мъркащи двигатели, застанала срещу Нина като някаква голяма котка, заиграла се с мишка. Една изтощена, изпита от водата мишка. После двигателите се събудиха, машината се надигна на невидимите си крака и се втурна пак.

Нина отново се гмурна, за да я завъртят като песъчинка под диска на шлайфмашина. Разсъдъкът ѝ бе скован, пулсът бумтеше в ушите. Реакциите ѝ бяха чисто интуитивни. Играта свършваше. Проклетото нещо можеше да се завърти върху монета. При всяко изплуване времето за вдишване ставаше все по-късо, а машината бе по-близо от предния път.

Тъпата муцуна пак я наближаваше, макар едва да я съзираше от облака газове и заради възпалените си и замътени от солената вода очи. Твърде изтощена бе, за да се гмурне, а и нямаше да намери сили за изплуване. Направи жалък опит да се отстрани от курса на амфибията, но след две-три загребвания спря и се извърна към нападателя, сякаш искаше да го прогони с юмруци.

Машината бе почти отгоре ѝ, оглушила я със самонадеяния си рев. Стисна зъби и зачака.

Ужасът на последните часове бе нищо в сравнение с онова, което последва. Амфибията беше на косъм от нея, когато някакво менгеме стисна глезените ѝ я повлече надолу в студените глъбини на морето.

←41

Юнга — момче за всичко на кораб, бъдещ моряк.

Размахала ръце като крила на вятърна мелница в буря, Нина се мъчеше да се освободи, но стоманената хватка около глезените ѝ не отслабна ни най-малко, въпреки лудешкия водовъртеж от двигателите на амфибията. В един последен протестен порив тя изтласка въздуха от дробовете си — отчаян, гневен крясък, родил единствено безмълвна експлозия мехурчета.

Менгемето около краката ѝ се отвори и неясни човешки форми започнаха да се различават в разперената от машината вода. Като извънземен циклоп от НЛО размазаният силует приближи, докато се превърна в ясно видима плексигласова, леководолазна маска на сантиметри от лицето ѝ. Иззад блендата надничаха светлосини очи, които внушаваха по-скоро сила и спокойствие, отколкото заплаха.

Една покрита с ръкавица ръка се появи и разлюля под носа ѝ дихателен клапан, после отвори крана, за да привлече вниманието ѝ с въздушната струя. Нина грабна клапана и лакомо го захапа. Никога цветното ухание на лятото не ѝ се бе виждало по-сладко от този сгъстен въздух, нахлул в дробовете ѝ, за да дари живот. Протегнатата хоризонтално ръка се движеше нагоре-надолу.

«Успокой се! По-бавно!»

Нина кимна, за да покаже че е разбрала сигнала на водолаза и усети леко стискане на рамото. Продължи да диша през аварийния «октопод», докато най-накрая паниката премина и ритъмът стана по-спокоен.

Друг сигнал с ръка — показалецът се огъна към палеца, за да образуват нещо като О.

«Окей?»

Нина повтори сигнала.

«Окей.»

Едно синьо око намигна зад маската. Тя нямаше представа кой може да е този леководолаз, но поне бе приятелски настроен. Главата му бе покрита с плътно прилепнала качулка и комбиниран с маска шлем. Забеляза само, че е едър мъж с широки рамене.

Светлината бе накъсана от килватера на лудешки кръстосващата амфибия. Продължаваха да я търсят.

Отново натиск по рамото. Водният мъж сочеше нагоре, свил длан в юмрук.

«Опасност?»

Тя енергично закима. Палецът посочи надолу. Погледна към мрачните дълбочини под висналите си крака. Все пак непознатото бе за предпочитане пред реалната опасност, която дебнеше горе. Нина отново кимна и показа окей. Мъжът хвана едната си ръка с другата.

«За ръце!»

Тя пое протегнатата ръкавица и двамата започнаха бавно спускане.

Докато се спускаха, водата промени цвета си от кобалтов в индиго и стана толкова тъмно, че Нина усети тинестото дъно, преди да го види.

Гмурецът откачи от колана малко, но мощно фенерче и го вдигна над главата си. Затвори очи, за да не бъде заслепена от мощния сребърнобял лъч, който знаеше, че ще блесне. Когато погледна пак, в далечината блещукаше подводна светулка.

Леководолазът сложи двата си показалеца един до друг.