Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Телата им бяха повдигнати под наклон от тридесет градуса спрямо хоризонталната ос, така че да заемат естественото положение на плувец, което смекчаваше усещането за опасност, при потапяне или изплаване. Дължината на кабината беше достатъчна за 183-те сантиметра на Остин, но усещаше широките си рамене леко притеснени. И все пак, дори със серенадата на Завала, трябваше да признае, че това беше много приятен начин да се обследва потънал океански кораб.

Останките бяха маркирани с червен сферичен буй. Завала започна да описва бавна серия от все по-дълбоки кръгове около въжето на буя, спускащо се от повърхността до парче верига, виснала от крана на третата спасителна лодка по левия борд, на шестдесет метра дълбочина. Нормално спускане до най-високата точка на потъналия кораб би отнело три-четири минути. Със скоростта си от пет възела, подводницата можеше да покрие разстоянието за част от това време, но Остин искаше да усети обстановката, в която щяха да работят. Помоли Завала да се спусне на дъното.

Надебеляващият воден слой поглъщаше един след друг съставните цветове на светлинния спектър. Най-напред се загуби червеният, а после останалите. На петия фатом, остана само студен синьо-зелен оттенък. В замяна на загубения колорит, водата стана прозрачна като кристал, докато подводницата цепеше по-топли, изпълнени с дребни растителни организми, пластове. Тя се спускаше, сякаш по нарез на тирбушон, около котвеното въже на буя. Изведнъж на бледия фон на пясъчното дъно изпъкна огромно туловище, което изпълни зрителното им поле.

При отличната видимост, подводницата се бе по-топила до четиридесет метра без светлини. На това равнище Завала я нивелира, забави ход почти докрай и запали дънните прожектори. Корабът лежеше на една страна. Големият кръг светлина превърна част от черния корпус в мъртвешки ага, изпъстрен тук-там с петна в прокаженожълто и кърваворъждиво. Пелената от милиони морски анемонии, повила кораба, се губеше извън очертанията на кръга.

Остин не можеше да си представи, че този огромен, мъртъв левиатан 107е бил навремето един от най-бързите и красиви кораби на вода. Човек може да застане пред сграда, висока колкото дължината на «Дориа», без да се чувства потиснат, но ако същият този двеста и тридесет метров корпус се разположи хоризонтално върху равна пустош, неговата монументалност спира дъха.

Легнал на щирборда си, скрил фаталната рана от острия нос на «Стокхолм», «Дориа» напомняше някакво чудовищно морско същество, полегнало за кратка дрямка и готово да бъде разбудено от морското течение. Подводницата включи видеокамерата си и се плъзна ниско над редицата илюминатори към кърмата. На фона на огромното туловище, тя приличаше на малко опулено ракообразно, попаднало на кит. Недалеч от шестнадесеттонния ляв винт Завала рязко обърна и мина над ъгловатите отвори, служили някога за прозорци на палубата за разходка. Когато пространството под тях се откри, Завала спусна подводницата до седемдесет метра и пое към носа по курс, успореден на предишния. Претрупаните палуби представляваха тридесетметрова стена от лявата им страна. Минаха край трите плувни басейна, осигуряващи прохлада на презатлантическите пътници, съобразно цената на билета им, плъзнаха се над спасителната палуба, чиито спускателни механизми и днес не работеха по-добре, отколкото през 1956.

Десетки рибарски мрежи висяха в плен на крановете на спасителните лодки. Висяха като покров на гигантски саркофаг. Очите им бяха гурелясали от десетилетните морски наслойки. Някои от тях, виснали на буйовете си над развалината, все още изпълняваха дълга си и залавяха по някоя от стрелкащите се в опасна близост риби. Забелязал стърчащите от мрежите риби гръбнаци, Завала мъдро държеше подводницата на разстояние от все още опасните съоръжения.

Огромният червено-бял димоход се бе откъснал и бе открил широка квадратна шахта към машинното отделение. Други отвори показваха горната част на голям брой стълбища. Надстройката бе рухнала и представляваше безформена купчина отломки на дъното. Без характерните си очертания «Андреа Дориа» приличаше повече на баржа, отколкото на пътнически кораб. Едва когато стигнаха останките на рулевата и забелязала масивните бити, огромните корпуси на винчовете и кнехтите, непокътнати на бака, те усетиха, че това е било огромен презокеански кораб. Трудно беше да се повярва, че съд с подобни размери изобщо може да потъне, но така са говорели и за «Титаник», спомни си Остин.