Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Въжето водеше до палубен винч, който приближи подводницата до щирборда. През него се подаде рамото на кран, а мъжете в лодката бързо закачиха въжетата му към специално пригодените за целта места по борда на подводницата. Въжето се изопна. Пасажерите и капещият им съд увиснаха над водата. Кранът се завъртя и внимателно отпусна корпуса в леглото на метална стойка. Операцията протече с швейцарска прецизност и експедитивност. От бащиния си екипаж, Остин и не очакваше нещо друго.

След знаменателната среща в «Пийбоди», Остин се бе обадил на Руди Гън, за да го информира и да поиска спасителен кораб. НАМПД разполагаше с десетки кораби за пръснатите си по цял свят операции. И точно тук се криеше проблемът, както му бе обяснил Руди. Корабите на агенцията бяха къде ли не. Повечето обслужваха учени, които бяха чакали ред за място на борда им. Най-близо до тях беше «Нерей», в Мексиканския залив. Остин обясни, че не му трябва напълно оборудван спасителен кораб, но Гън отговори, че по-рано от седмица не може да направи нищо за него. Остин каза да приемат заявката му и затвори. След миг на размисъл, набра друг номер.

Чу се нещо като кашлица на мечка в гъста гора. Остин каза на баща си какво иска.

— Ха! — Зарадва се старецът. — За бога, мислех си, че НАМПД има повече кораби от военния флот. Толкова ли не може адмиралът да ти задели някоя черупчица?

Остин изчака баща му да се наследи напълно на злорадството си.

— Не и точно в момента. Наистина би могъл да ми помогнеш, татко.

— Хм. Помощта си има цена, млади момко — лукаво отбеляза старецът.

— НАМПД ще покрие всичките ти разходи.

— Пукнат грош не давам за някакви си пари — изръмжа старият Остин. — Счетоводителят ми ще намери начин да представи нещата като благотворителност, ако преди това не го пратят в Алкатраз 112. Ако ти дам нещо, което се държи над водата, означава ли, че ще приключиш там с каквато глупост те е натоварил Сендекър и ще дойдеш да ме видиш, преди да оглупея дотолкова, че да не мога да те позная?

— Не мога да обещая, но има голяма вероятност.

— Хм, да намеря кораб, но не е като да спра такси, нали разбираш? Ще видя какво мога да направя. — И затвори.

Остин се засмя тихичко. Баща му знаеше отлично, къде точно се намира и с какво се занимава всеки от съдовете му, до най-малката гребна лодка. Искаше просто малко да го помъчи. Не се изненада, когато след няколко минути телефонът иззвъня. Дрезгавият глас каза:

— Имаш късмет. Намерих ти една стара гемия. Имаме един спасител, който работи за военните при Сенди Хук, Ню Джърси. Не като вашите огромни изследователски кораби, но ще свърши работа. Утре ще пусне котва в Нантъкет и ще ви чака там.

— Благодаря ти, татко, наистина съм ти задължен.

— Трябваше да се разправям с капитана, а и ще загубя пари в тая работа — каза бащата по-меко, — но си викам, струва си да докарам тук сина си в годините ми на упадък.

Ама че артист! Остин знаеше, че баща му все още беше в състояние да пребори мечка. Верен на думата си, старият Остин изпрати кораба още на другия ден. «Морският дявол» не приличаше много на гемия. Беше спасителен кораб от средна големина, построен преди по-малко от две години, по последна дума на техниката. Като плюс с него вървеше капитан Джон Макгънти, кокалест и червендалест ирландец от Саут Бостън. Капитанът се бе спускал при «Андреа Дориа» на младини и се зарадва на възможността да се върне отново там.

Остин изваждаше касетата от видеомагнетофона, когато капитанът се появи.

— Е, не ме дръжте в неведение — каза той нетърпеливо, — как е старото момиче?

— Възрастта започва да му личи, но можете да видите и сам. — Остин подаде касетата. Капитанът погледна към подводницата и се усмихна. — Бива си я — каза той и ги поведе към каютата си. Снабди Остин и Завала с ниски кресла и високоградусови питиета, после пъхна касетата в плейъра. Макгънти остана непривично мълчалив, докато попиваше всяка подробност от преминаващия през екрана обърнат и обрасъл с анемонии корпус. Когато записът свърши, той го превъртя отново.

— Добра работа сте свършили, момчета. Изглежда почти като през 1987, когато се гмурках аз. Само дето траловете 113са повече. И както казахте, малко се е поизносил. Само че проблемът се крие там, където не се вижда на филма. Чух, че секторните стени са изгнили. Няма да мине много време и всичко ще рухне.

— Можете ли да ни дадете някаква представа какво ни очаква там?

— Ще направя, каквото мога. Искате ли още по едно? — Без да чака отговор, той наля по двойна доза «Джак Даниълс» и пусна в чашите миниатюрни подобия на ледени кубчета. Отпи глътка, загледан в празния екран на телевизора. — Не бива да забравяте едно. «Дориа» може и да ви изглежда добре, въпреки всичките гадории по корпуса, но това е убиец. Неслучайно го наричат Монт Еверест на водолазите. Не е взел толкова жертви, колкото Еверест — бяха десетина, когато ги броих последния път, — но изглежда, гмурците, както и алпинистите на Еверест, са любители на повишения адреналин в кръвта.