Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Повечето хабилитирани професори избягваха да бръмчат из университетския град върху очукан, старинен «Харлей Дейвидсън». Преди години си спечели още по-скандална известност, с поредица хипнотични сеанси, които проведе с лица, заявяващи, че са били отвличани от НЛО, след което потвърди автентичността на историите им. Телефонният му номер присъстваше в бележниците на всички ловци на духове сред репортерите на града. Щом някой от тях изпаднеше в нужда от бърза информация по какъвто и да е въпрос от този свят и най-вече от оня, винаги можеше да разчита на добрия стар Док, професора от Харвард.

Док внимаваше да не смесва езотеричните си интереси със своята академична специалност. Никога няма да го чуете да твърди, че храмовете на ацтеките са издигнати от атланти имигранти. Началниците му в Харвард търпяха странностите му — всеки университет си има собствен идиот — но чисто професионалното му реноме си оставаше неопетнено. Малцината проникнали в неговата тайна — налудничавите пламъчета в очите всъщност изразяваха най-дълбоко задоволство — бяха убедени, че Док използва своята ексцентричност, за да сваля жени и да си осигурява покани за приемите, на които иска да отиде.

Когато Нина се срещна с него на едно такова събиране, той вече бе преминал неидентифицирания си летящ период. Орвъл я засече от другия край на помещението, отърва се набързо от абсолвентката, която забавляваше до момента, и пое курс към Нина. Тя не го бе виждала дотогава, но безпогрешно разпозна червената къделя на главата му, определяна от студентите като «ретро Айнщайн». След миг, той се зае с последната си страст — предишните животи.

Нина го послуша внимателно известно време и попита:

— Защо всеки, който вече е живял, все се случва цар, царица или поне от царско потекло, докато всъщност е по-логично тия хора да са били потънали в гниди селяни, вкопчени в черната земя с надежда да изтръгнат комат хляб?

— Охо — възкликна той с блеснал, тържествуващ поглед, — опасна жена! Тя мисли! Отговорът е прост: Тия хора избират в чие тяло да се заселят при следващото си съществуване. Какво ще кажете сега?

— Ще кажа, че цялата работа е ала-бала и че искам още една чаша. Ще бъдете ли така добър? Предпочитам червено.

— С най-голямо удоволствие! — отговори той и с кучешка готовност отиде до бара, за да се върне с пълна чаша и плато скариди и хайвер.

— Дайте да не говорим за минали животи! — предложи той. — Правя го само, за да се запозная с интересни жени.

— Сериозно? — отвърна Нина, искрено поразена от откровеността му.

— А също и за да ме канят на приеми. Върши работа. Ето, тук съм и говоря с вас.

— Разочарована съм. Всички разправят, че сте психопатологичен тип.

— Дори не мога да го произнеса — въздъхна Док. — Знаете ли, ние, професорите, сме такава задръстена, скучна и надута шайка. Приемаме се прекалено на сериозно и се пъчим като пуяци, сякаш наистина сме някакви мъдреци, а не просто свръхобразовани негодници. Какво му е лошото на малко колорит, колкото да изпъкнеш лекичко в тълпата? А да не забравяме и допълнителното преимущество да бъдеш отбягван от тия дърти, скудоумни мухъли.

— Ами отвлечените от НЛО? И това ли е било за заблуда на противника?

— За бога, не. Аз наистина вярвам, че те вярват, че са били отвличани. Някои от колегите ми също вярват, но просто завиждат, че не им се е случило. Но нека поговорим за вас! Чувал съм хубави неща за работата ви.

И се отпуши. Зад фасадата на луд професор се криеше интересен и любознателен събеседник. Романтична връзка помежду им не възникна, както той се бе надявал, но стана нещо по-хубаво — установиха колегиално приятелство на уважаващи се една друга личности.

— Орвъл — чу се в слушалката. Док никога не казваше «добър ден».

— Здрасти, Док. Нина е. — Той мразеше, както ги наричаше, баналностите, затова тя веднага хвана бика за рогата: — Имам нужда от помощта ти по един особен случай.

— Всичките ми любими случаи са особени. Какво мога да направя за теб?

Нина преразказа чутото от Остин.

— Знаеш ли, звучи ми познато.

— Не се шегуваш, нали Док?

— Не, не, не. Май че е нещо от Фортовия ми архив. — Орвъл се смяташе за съвременна версия на Чарлз Форт, журналист от миналия век, който колекционирал необикновени случки, като например, падането на червен сняг или жаби, или пък появата на светлини с необясним произход.

— Защо ли не се изненадвам?

— Винаги си държа архива в готовност. Никога не знаеш в кой точно момент ще ти зададат някакъв откачен въпрос. — Затвори телефона. Орвъл никога не казваше и довиждане.