Кристофър Райд - Проклятието на инките

После махна ръка от камъка и бавно избледня.

На Уилсън му бяха нужни само няколко минути да пресече града и да изкачи двайсет и петте тераси до Наблюдателницата. В обраслата цитадела имаше безброй подходящи за скривалище места, но той не обръщаше внимание на опасността. Прие, че пътят напред е чист. През цялото време усещаше присъст­вието на Хелена до себе си, сякаш беше точно до дясното му рамо. Същото усещане беше изпитал, ко­гато кондорът се понесе към него, а и в бараката при железопътната линия три дни по-рано.

Уилсън приближи характерните високи стени на Наблюдателницата и дълбоко в сърцето си започна да се страхува, че с Хайръм се е случило най-лошо­то. Бяха минали почти пет часа, откакто го бе видял жив за последен път. Задуха лек ветрец, който разлюля дърветата и високата трева. В далечината на хоризонта проблесна светкавица.

Уилсън долепи гръб в стената, пое тихо дъх и над­никна зад ъгъла. Тялото на Хайръм лежеше на земя­та сред високата трева. Глезените и китките му бяха вързани. Не помръдваше.

- О, не - прошепна Уилсън.

Той тихо приближи и постави ръка на гърба му.

- Ъде... бее... дяо... еме? - измънка Хайръм.

Уилсън бързо махна кожената превръзка и извади парцала от устата му.

- Къде беше, дявол да те вземе? Чакам тук от ча­сове! - мрачно рече Хайръм. - Не бих отказал глътка вода.

Уилсън го надигна в седнало положение, разряза вървите на ръцете и краката и му подаде манерката.

- Само не прекалявай.

Хайръм загълта жадно.

- Онези жени ме отвлякоха. - Водата се стичаше по брадичката и мокреше ризата му. - Амазонките.

- Пий бавно - рече Уилсън. - Ще ти прилошее.

- Огромни женища, да знаеш! Гигантски. Борих се с тях, но бяха твърде силни. - Той избърса брадич­ката си. - Започнах да се чудя дали ще се върнеш. Или дали не си мъртъв. - Гласът му вече звучеше малко по-добре. - Буболечки лазеха по лицето ми, Уилсън. Буболечки! - Зачеса се като краставо псе, докато се оглеждаше. - Краката и ръцете ми се схва­наха и лежах и си мислех: „Какво стана със славата и богатствата? Ще умра с натикано в пръстта лице, а в носа и ушите ми ще лазят буболечки“.

- Жив си, това е важното - отвърна Уилсън.

- Беше ужасно изпитание.

- Чакай тук - каза Уилсън.

От устата на Хайръм захвърча вода.

- Не ме оставяй сам! Непрогледна тъмнина е! И ако онези ужасни жени се върнат да ме вземат... или по-лошо?

Той се опита да стане, но краката му бяха изтръп­нали.

- Махнаха се от града - каза Уилсън. - И не са те убили, което е изненада.

- О, много мило. Мислеше си, че ще ме убият ли?

- Май не са искали да ме разстроят.

- Да, бе... толкова се радвам, че не са те разстро­или !

- Винаги е такъв - каза Уилсън през дясното си рамо, доловил присъствието на Хелена. - Все трябва да се грижиш за него.

- На кого говориш? - попита Хайръм.

- Да се върнем, за да продължим разговора си - каза Уилсън към Хелена.

- Какви ги дрънкаш? - извика раздразнено Хай­ръм, като се мъчеше да различи нещо в тъмното. - Има ли някой друг?

- Чакай тук, Хайръм.

- Май полудяваш, Уилсън! - Хайръм се надигна на колене и отново огледа мрака около себе си. - Как­во да правя с проклетите буболечки? - извика той.

Уилсън се движеше бързо по обраслите тераси, за­обикаляше дървета, пробиваше си път през тревата и бамбука към Храма на слънцето. Запъхтян от уси­лието, той се спусна по последните стъпала и при­ближи отвора в основата на гранитния фундамент. След няколко секунди млечнобялата топка светлина се появи и започна да расте и да става по-ярка, дока­то отново не се появи прекрасната фигура на Хелена, докоснала бялото гранитно стъпало.

- Разделени сме от сто и шест години - каза Уил­сън. - С точност до ден.

- Датата е ключовият фактор - съгласи се Хелена.

- Бях тук вчера и не те видях, както и завчера. - Тя се огледа. - Времето е същото тук и при теб . Преди това дъждовете бяха ужасни, реките придойдоха и всички пътища са блокирани.

Уилсън протегна ръка. Хелена изглеждаше тол­кова истинска, сякаш беше физически пред него, но когато се опита да я докосне, ръката му мина през нея. Тя също протегна ръка да го докосне, със същия резултат.

- Защо се случва това? - попита.

Уилсън посочи белите гранитни стъпала.

- Заради предмета, който е стоял точно там, къде­то е дланта ти.

- Кубът на инките - рече Хелена. - Чух разговори­те ви с Хайръм и жената воин.

- Със сигурност енергията на Куба поддържа тази връзка между нас. - Той пристъпи към нея. - Пом­ниш ли как ти разказах за образуването на вселената милисекунда след Големия взрив, когато са се поя­вили всички неща? Как цялата вселена се изпълнила с мрежа от мощни тръби от енергия, наречени кос­мически струни? Как именно струните позволяват съществуването на измерението време ?