Кристофър Райд - Проклятието на инките

Изкатери се тихомълком по подпорната стената като гущер, долепен до камъните и с много бавни движения. Много внимаваше тежестта му да не пад­не върху суха клонка или нещо друго, което може да вдигне шум, доловим над постоянното бучене на ре­ката. Характерният силует на Храма на слънцето от­ново се извиси над него. Уилсън огледа прозорците и високите части на каменните руини по терасите, по­сле насочи вниманието си към горите, които пълзяха по терасирания склон на юг. Спря за няколко секун­ди, за да се увери, че всичко е напълно неподвижно. Отново си напомни, че може да вижда много по-добре от всеки друг, което означаваше, че ще успее да забележи заплахата, преди тя да види него.

Приближи вътрешния храм през високата трева и внимателно заобиколи огромния гранитен клин, кой­то беше блокирал входа. Докато се взираше във въ­трешността на каменната структура, сърцето му заби по-силно от обичайното.

- Хелена - прошепна той. Но отговор не последва.

Отново започна да се пита дали видението му е било истинско или не. Изпълни се с трепет, докато се чудеше дали е взел правилното решение, като избяга от Акла. Отстъпи назад и се загледа към високите сте­ни на Храма на слънцето под ярките звезди в небето.

Внезапно в мрака на вътрешния храм се появи млечнобяло петно с размерите на орех, което се рее­ше във въздуха. Трудно бе да се фокусира върху мал­ката топка, докато се движеше насам-натам. С всеки момент тя растеше и се издължаваше, докато не се оформи човешко тяло, носещо се малко над земята. Светлината продължи да се засилва, докато накрая Хелена се появи пред него като с магия. Стоеше в тъмното, сложила длан на бялото гранитно стъпало, където се бе намирал Кубът на инките.

- Когато казах бягай , нямах предвид да скачаш от скалата в джунглата! - Хелена бе очевидно раздраз­нена. - Тревожех се, че си се пребил.

- И на мен ми е прнятно да те видя - отвърна Уилсън.

- Посочих натам . Трябваше да тръгнеш натам .

- Скачането ми се видя най-добрата възможност.

- Един ден няма да успееш да се изцелиш, Уил­сън, и всичко ще приключи. Трябва да си по-внимателен.

- Тревожех се дали не си плод на въображението ми - отвърна Уилсън. - Но съдейки по реакцията, явно си истинска.

Дълбоко в себе си беше много щастлив, че я вижда.

Хелена въздъхна.

- Преследвам сънища с теб вече повече от два месеца. Имах видение за това място. - Тя се огледа предпазливо. - Видях нещо в този храм и някак раз­брах, че то ще ме доведе до теб.

- Знаеш ли къде е Хайръм Бингам? Онзи кльощавият? — попита Уилсън.

Хелена посочи зад себе си.

- Жените воини понесоха тялото му към би­лото. Знам кой е Хайръм. Беше или мъртъв, или в безсъзнание, когато го помъкнаха натам. След като скочи, жените воини известно време спориха какво да правят. Мисля, че разговаряха на кечуа. Щях да ги последвам, но изгубих връзка. - Хелена замълча за момент. - Преследват те въоръжени жени воини, Уилсън. Ще престанеш ли някога да се забъркваш в неприятности?

- Те са амазонки и аз съм изненадан не по-малко от теб.

- Сигурна съм, че са напуснали града по Пътеката на инките. Тялото на Хайръм определено е горе, в Наблюдателницата.

- Изчакай, докато се върна - каза Уилсън.

- Идвам с теб - отвърна Хелена. - Не се стряс­кай, ако усетиш някакво присъствие до себе си, аз съм. Поради някаква причина можеш да ме виждаш само ако докосвам този камък, но аз мога да виждам и чувам всичко, когато си на не повече от десетина стъпки от мен. Ако се отдалечиш, губя първо звука, а после и образа.

- Сега в бъдещето ли си? - попита Уилсън.

Хелена кимна.

- Остави ме преди малко повече от година. В момента се намирам в Мачу Пикчу, сред руините. Предполагам, че когато и двамата сме на едно и също място в подходящия момент, в съзнанието ми влизат припокриващи се образи. Мога да виждам настояще­то и миналото едно до друго.

- Значи си в Мачу Пикчу?

- Тичам из руините в тъмното. Всички си мислят, че съм напълно откачила. Никога не е скучно, когато участваш и ти, Уилсън.

- Коя е датата?

- Деветнайсети януари две и четиринайсета.

- Същата като тук, само че годината е хиляда де­ветстотин и осма. - Уилсън най-сетне се усмихна. - Радвам се да те видя, Хелена.

- А аз теб, Уилсън. Дълго време чаках този мо­мент.

- Добре ли беше, след като си тръгнах?

Хелена също се усмихна.

- Труден пример за следване си, Уилсън Даулинг. Какво мога да кажа? Всички си мислят, че съм полу­дяла, но не ми пука. - Очите ѝ започнаха да се пъл­нят със сълзи. Тя посочи наляво. - Хайръм Бингам е натам, нагоре по стълбите.