Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Знанието е дошло от сестра ми - отвърна накрая тя. - Воинът Виване се довери на Корсел Сантияна - и беше предадена!

- Вътрешният храм е бил отворен, като в гранита са били пробити дупки, в които са пъхнати дърва - каза Уилсън. - Дървото е било намокрено, докато се разшири. Камъкът не е издържал.

- Много стар метод, на който са ни учили, в случай на нужда ние самите да извадим Куба - отвърна тя.

- Как се казваш, воине?

- Аз съм Акла - гордо рече тя. - Трибун на Деви­ците на слънцето. Защитници на древния град Вил­капампа. Пазители на Куба на инките.

Уилсън не можеше да разбере защо бележките към мисията не го бяха предупредили за жените во­ини и свързаната им с града роля.

- Трябва да ме послушаш - каза той. - Хайръм Бингам не бива да пострада. Съдбата му е свързана с това място.

Огромният кондор внезапно разпери могъщите си криле и скочи напред. Полетя директно към Уилсън и го принуди отново да приклекне в тревата. Гигант­ската птица полетя над долината, зави наляво да хва­не топъл въздушен поток и постепенно се издигна в небето.

- Ще дойдеш с мен в Питкос! - извика Акла. Трябва да се явите пред Мамаконите... оракулите на Девиците на слънцето. Те ще решат съдбата ви.

Странна светлина внезапно привлече вниманието на Уилсън. В триъгълния вход на Храма на слънцето се появи издължен образ - точно на мястото, където бе лежал Кубът на инките. Отначало светеше слабо и беше трудно да се определи какво точно представля­ва. Уилсън го наблюдаваше с периферното си зрение, за да не издаде на жената воин горе, че вниманието му е отвлечено.

„Каква е тази странна светлина?“ - запита се той, докато образът ставаше все по-ярък.

- Кубът на инките ще стане по-могъщ с течение на времето - продължи Акла. - Нямаш друг избор, освен да дойдеш с мен.

Секундите минаваха и във входа постепенно се очертаваше някаква женска фигура, но колкото и да се опитваше, Уилсън не можеше да я разгледа ясно. Фигурата беше млечнобяла и се движеше, сякаш се намираше зад стена от набраздена от вятъра вода. Уилсън беше като хипнотизиран от движещата се светлина и вече не можеше да скрие интереса си.

- Нямаш избор - повтори Акла.

Светещият образ се премести към полирано­то стъпало, където се бе намирал Кубът на инките. Внезапно се появи ясна фигура - Хелена Каприарти, притиснала длан върху горното стъпало.

- Обграден си! - извика тя. - Трябва да бягаш!

Уилсън стоеше с увиснала челюст.

Хелена беше облечена в черно - риза с навити ръ­кави под ловджийски елек и дочени панталони с го­леми джобове. Русата й коса бе прибрана назад под бейзболна шапка.

- Трябва да бягаш! Веднага! - повтори тя. - При­ближават те от двете страни - три жени воини с опъ­нати лъкове!

Той погледна към Акла - беше ясно, че не чува гласа на Хелена. Да не би Кубът на инките да му пра­ви номера? Вперил поглед в познатите очи на Хеле­на, Уилсън бе залят от емоции.

Дланта ѝ все така докосваше бялото гранитно стъ­пало, сякаш това поддържаше връзката помежду им. Нямаше никаква логика, но Уилсън инстинктивно знаеше, че трябва да е тя.

- Върни се след четири часа! - извика Хелена и трескаво посочи към северното стълбище. - Върви!

Уилсън се обърна кръгом и спринтира към под­държащата стена. С един скок полетя към долината на Урубамба, разперил ръце като птица. Две стрели профучаха покрай него - едната одраска якето, а дру­гата се размина на косъм с бузата му.

Извъртя се във въздуха и се понесе надолу към плътния зелен балдахин на трийсетина метра под него. Въздухът свистеше в ушите му, той усещаше как адреналинът му се натрупва.

Времето забави хода си както всеки път, когато се изправяше пред смъртта. На още триста метра на­долу бързеите на придошлата Урубамба прорязваха долината. Небето беше ясносиньо. Яркото слънце осветяваше високата част на планинския масив, го­рите долу тънеха в изумруден мрак. Гледката беше невероятно красива.

Изведнъж се озова сред короните на дърветата. Сблъсъкът бе неминуем. И определено щеше да боли.

Андите, Перу

Цитаделата Мачу Пикчу

17:32 ч.

19 януари 1908 г.

- Казах ви да не приближавате! - извика Акла на кечуа. - Кой стреля? Синеокият ще си помисли, че сме се опитвали да го убием от самото начало.

Затича се по тесните ашлари, скочи на петнайсет стъпки между покривите на сградите и се приземи на разрушената стена на Владетелския дворец до северното стълбище. Без да поглежда към тялото на Хайръм, тя скочи на неравните каменни стъпала, продължи между дърветата и планинската трева, по­край изгорялата цигара на Хайръм и после към под­държащата стена. Трите ѝ амазонки вече надничаха през ръба надолу към гъстата зелена джунгла.