Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Чухте какво каза Уилсън Даулинг. Беше загри­жен за сигурността на Хайръм Бингам. Смята, че съдбата на кльощавия е свързана с това място.

- И въпреки това трябва да го убием.

- Ако Хайръм Бингам е жив, Уилсън Даулинг ще бъде принуден да се грижи за него, както правеше през изминалите три дни. Това ще го забави и няма да може да се движи бързо като нас, ако реши да ни последва.

- Тогава да го раним, ако това е стратегията ти. Може би в крака. Нещо, което ще се излекува.

- Не бива да пострада - каза Акла. - Това е заповед.

- Не съм съгласна с тактиката ти - възрази Сон­тане. - Избра да изчакаш, когато можехме да ударим мъжа, който проникна във Вилкапампа. Един, който ще разкаже на стотици други.

- Ако нараним Хайръм Бингам, Уилсън Даулинг със сигурност ще ни последва, за да си отмъсти. Ви­дяхте на какво е способен. В крайна сметка Мамаконите ще решат дали съм взела вярно решение или не. До Питкос има един ден път. Ако се движим бързо, може да стигнем там утре по това време. Реките са придошли и дъждовете рано или късно ще се завър­нат. - Акла се обърна и погледна небето на запад. - Ореле, Илна, отведете Хайръм Бингам в Наблюда­телницата. - Тя спокойно вдигна шапката на Уилсън, сгъна я на две и я пъхна под нагръдника си. - Ще се срещнем на Пътеката на инките.

Акла хвърли последен поглед към вътрешния храм и по гърба ѝ пробягаха тръпки. Това място бе зло и тя се радваше, че се маха от него.

- Хайде, Сонтане.

Акла се затича сред храсталаците и по планинска­та стена нагоре по неравните стъпала към Пътеката на инките. Намерението ѝ бе да пришпорва парт­ньорката си, докато не падне от изтощение на земя­та. Акла беше трибунът и нямаше да допусне някой да оспорва решенията ѝ.

Андите, Перу

Цитаделата Мачу Пикчу

21:24ч.

19 януари 1908 г.

Нощното небе беше толкова тъмно, че сиянието на Млечния път създаваше бяла ивица, която се прости­раше от хоризонт до хоризонт. На юг ярко примигва­ха звездите, образуващи характерното очертание на Южния кръст и други по-големи съзвездия по небес­ния свод. Кентавър беше голямото съзвездие на юг. На север се виждаше Кораб, корабът „Арго“ на Язон и аргонавтите. Паун и Златна рибка бяха на запад. Най-впечатляващата звезда беше всъщност планета­та Венера, четири пъти по-ярка от всички други не­бесни тела.

Макар че намаляващата луна щеше да изгрее след няколко часа, имаше достатъчно светлина, за да виж­да добре. Реши да стигне до Храма на слънцето от изток, по почти отвесната скала, от която бе скочил. Изкачването беше толкова трудно, че реши, че ама­зонките няма да очакват да доближи цитаделата от тази посока, ако изобщо се върне.

Приземяването на Уилсън в джунглата беше теж­ко. Беше пробил гъстите корони на дърветата и за щастие се оплете в лианите в балдахина. Те се уви­ха около краката и ръцете му и го завъртяха като дервиш, което до голяма степен намали последния сблъсък с останките на някакви стари постройки на инките. При полета през короните една дебела лиана се уви около гърлото му като примка на бесило. Ле­жащ на земята, с пребито от падането тяло, той беше принуден да призове невероятната си сила, за да се освободи от лианата, иначе със сигурност щеше да бъде удушен. Още преди да се изправи, трябваше да се излекува.

Оттогава претърсваше джунглата за храна и пра­веше всичко възможно да възстанови енергията си. Командата за изцеление стопяваше голяма част от резервите му и трябваше да яде всякакви ларви и диви плодове, за да не остане без сили.

Намери опора на отвесната скала и се протегна нагоре като паяк, търсейки следваща опора. Катере­нето беше бързо и за по-малко от минута щеше да стигне до поддържащата стена, отбелязваща горния периметър на източната част на билото. От тъмнина­та под него боботенето на Урубамба отекваше в до­лината. Трудно би чул евентуална атака, но си каза, че може да вижда по-добре от всеки друг на тази сла­ба светлина и се надяваше това да му е достатъчно да запази предимството си.

Наистина ли беше видял Хелена Каприарти да стои в недрата на Храма на слънцето? Можеше да е трик на ума му, манифестация на мислите, усилена от Куба на инките, но колкото повече се вглеждаше в чувствата си, толкова повече се убеждаваше, че на­истина е била тя. Гласът ѝ, страхът и страстта в очите ѝ, начинът, по който настояваше да бяга.

„Трябва да е тя“ - помисли си той.

Почти не забелязваше, че мускулите му горят, до­като се катереше бързо по отвесната каменна стена. Хайръм със сигурност бе заловен и Уилсън се молеше съдбата му да бъде такава, че да го предпази от беди.