Кристофър Райд - Проклятието на инките

Много от заключенията за Мачу Пикчу, които бе направил Хайръм Бингам в автобиографията си, на­пълно се различаваха от онова, което казваше Пабло. Хелена реши, че истината сигурно е някъде по сре­дата или пък е съвсем различна. Беше открила също­то несъответствие и когато посети Египет. Случваше ѝ се да слуша как двама гидове разказват напълно различни неща на две групи за една и съща статуя. Когато ставаше дума за древна история, единствени­те хора, които знаеха истината, бяха мъртви. Нататък започваха интерпретациите и предположенията.

Чад подаде на Хелена бутилка вода.

- Не бива да се обезводняваш - отново каза тя.

Хелена махна капачката и отпи дълга глътка. След влизането в светилището имаше кисел вкус в устата и с радост искаше да се отърве от него.

Отиде до самия край на площадката и погледна надолу към дълбоката долина. Речното корито бе потънало в мътна сянка. Над разпенената Урубамба се стелеше бяла мъгла. Тя се обърна към Наблю­дателницата, намираща се на двайсетина тераси над тях на билото. Зад града зловещо се издигаше великолепният връх Мачу Пикчу, осветяван почти хоризонтално от слънцето. Класическата планина с отвесните скали и остър връх бе почти оживяла от цветовете. От това разстояние перуанският флаг на върха изглеждаше като мъничко петънце, увиснало в неподвижния въздух.

Хелена върна бутилката на Чад и се обърна отно­во към храма. Слънцето приближаваше ъгъла, който бе видяла в съня си, и тя отстъпи назад, за да застане точно там, откъдето бе наблюдавала.

- Би ли ме оставила за момент? - попита тя.

Чад се огледа, мъчейки се да реши къде да я чака.

- Ще бъда там, при стълбите - каза тя.

Хелена седна на поддържащата стена. Зад нея имаше стръмен склон и още руини на около двайсет и пет метра по-долу. Нататък наклонът ставаше още по-стръмен и стигаше до отвесната скала, която се спускаше до самата долина на около триста метра надолу.

- Ако ме чуеш да си говоря сама, не се тревожи - извика Хелена. Беше го казвала на Чад неведнъж през последните два дни.

- Просто ме извикай по име, ако ти потрябвам - отвърна Чад.

Хелена отново погледна към Храма на слънцето и погледът ѝ бе привлечен от необичайния триъгъ­лен вход в основата. Слънцето се бе спуснало забе­лежимо и тя започна да присвива очи. Понечи да си сложи слънчевите очила, но се спря - не ги носеше в съня си.

- Приготви се за разочарование - прошепна си тя. Погледна часовника си. Беше точно 17:05.

Вече си мислеше какво ще прави, ако нищо не се случи. Трябваше да остане поне още два дни, ако не и повече, докато влакът тръгне отново. Изборът не беше неин, така че нямаше смисъл да мисли за това. После се запита дали да не се върне тук утре с мал­ката надежда, че все пак може да се случи нещо изу­мително. Колкото и да си повтаряше, че за последен път се подлага на подобно разочарование, дълбоко в себе си знаеше, че ще трябва да се върне.

Пое дълбоко дъх и издиша.

Слънцето вече беше в същата точка, в която се на­мираше и в съня ѝ. Хелена вдигна ръце към намръ­щеното си чело.

- Какво правя тук? - прошепна тя. - Това е нелепо.

Андите, Перу

Цитаделата Мачу Пикчу

17:05 ч.

19 януари 1908 г.

Уилсън си проправи път през високия бамбук, като на места трябваше да се обръща и да гълта корема си, за да мине през гъсто растящите зелени стъбла. Хайръм го следваше по петите и стенеше недовол­но. Минаването през бамбука не беше лесна работа и изискваше търпение и гъвкавост. Слава богу, че не духаше вятър - тогава люлеещите се стъбла имаха навика да те приковават там, където пролуките са прекалено тесни.

Веднага щом се измъкна от гъсталака, Уилсън от­мести високата планинска трева и пристъпи под вну­шителния вход с тежката греда над него. Право напред имаше гигантски къс черен гранит, лежащ в основата на Храма на слънцето. В него имаше изрязан отвор с триъгълна форма. Със секнал дъх Уилсън забърза към неравния камък, за да огледа по-добре. Вътрешното светилище зееше отворено, разкривайки недрата си.

По тялото на Уилсън изби студена пот, когато се опита да възстанови случилото се. Беше очевидно, че черният гранитен клин е паднал неотдавна - беше смазал дърветата и храстите под себе си, които те­първа започваха да изсъхват и умират.

Хайръм се изкачи на падналия блок и също се заг­леда в сенките под храма.

- Не очаквах това - каза той, без да осъзнава сери­озността на ситуацията.