Кристофър Райд - Проклятието на инките

Андите, Перу

Цитаделата Мачу Пикчу

16:45 ч.

19 януари 2014 г.

За първи път, откакто Хелена стъпи на Мачу Пик­чу, небето беше кристалносиньо и ветровете спряха. Непрестанните бури, стоварвали се върху района през последната седмица, най-сетне бяха прогонени зад планините на изток.

Хелена почти не бе спала от пристигането си, а за да станат нещата по-лоши, почти и не беше яла. Нямаше никакви индикации, че Уилсън е посеща­вал Мачу Пикчу, и тя започваше да губи надежда. От изгрев слънце бе обиколила цялата земеделска зона от край до край и бе претърсила всяка постройка в жилищния район. Дори се бе изкачила на Уайна Пикчу, за да огледа града отвисоко, и остана изуме­на от красотата на това място и колко добре поддър­жат цитаделата. Дърветата, храстите и бамбуковите гъсталаци, които някога са покривали всичко, бяха напълно разчистени, мъхът и лишеите бяха остъргани от камъните. Поддържащите стени и стотиците каменни сгради бяха внимателно реконструирани - с изключение на сламените покриви - точно по на­чина, по който са били изградени от архитектите на инките. Според автобиографията на Хайръм Бингам мястото е изглеждало много различно, когато той от­крил Мачу Пикчу преди един век - вместо грижливо окосената трева, която покриваше терасите днес, тук имало истинска джунгла. Сега в целия град беше ос­танало само едно дърво, високо десет метра, което се издигаше гордо на главния площад. Твърдеше се, че било засадено преди стотици години от тъкачки, за да връзват за него вълнените си прежди след боя­дисването им.

Докато сенките се издължаваха, Хелена забеляза, че градът е опустял, с изключение на една немска двойка, която обикаляше руините с водача си. Четири­ма работници от поддръжката възстановяваха проста поддържаща стена в производствения район, която се бе срутила заради свличането на пръстта, предизви­кано от силните дъждове. Всички бяха принудени да останат тук най-малко за следващите два дни. Свлачища бяха блокирали пътя до Куско, а Урубамба бе излязла от коритото си, което означаваше, че влакът не може да изпълнява ежедневните си курсове през планините. За първи път от десет години Мачу Пикчу бе откъснат от останалия свят. Реката беше най-пълноводна от десетилетия и се говореше, че бързеите са повредили водноелектрическата централа на запад. Хотелът беше без ток и климатици. Беше много горе­що и влажно и си светеха само със свещи. Дори да ис­каше да си тръгне, Хелена не можеше да го направи. Ама че ирония - да заседне точно на мястото, до което отчаяно беше искала да стигне.

Чад я следваше неотлъчно през целия ден, а Джон Хана спеше и щеше да поеме нощната смяна. Чад държеше бутилка електролити и несъмнено пистоле­тът ѝ бе подръка. На всеки половин час предлагаше на Хелена протеиново блокче, оризова бисквита или бутилка вода с думите „трябва да си поддържаш си­лите“ или „важно е да не се обезводняваш“.

Двете бяха отишли три пъти до древния град и всеки път Хелена оклюмваше малко повече. Целта на това идване бе да пресъздаде яркия сън, който я беше довел тук, а това изискваше да бъде в Храма на слънцето, когато слънчевите лъчи минават през високите прозорци. Трябваше да бъде на площадка­та пред триъгълния вход на вътрешния храм. Беше гледала оттам в съня си - към мавзолея, в който според Пабло инките пазели мумифицираните тела на предците си. В небето нямаше нито един облак, точно както беше в съня - най-сетне поне един до­бър знак.

Когато Хелена каза на Чад, че иска да посети за пореден път древния град, тя просто погледна джипиеса си.

- Вървенето нагоре-надолу по онези стъпала е чудесно упражнение. За днес вече сме навъртели петнайсет километра. На тази височина това се рав­нява на двойно по-голямо разстояние на морското равнище. Което означава, че на вечеря мога да ям каквото си поискам. - И се усмихна, което беше рядка гледка.

Това беше преди повече от час. Оттогава двете бяха стигнали по пътя до бариерата, показаха пас­портите си, за да докажат, че вече са влизали, и про­дължиха бавно нагоре по древните тераси, ниво след ниво, към Наблюдателницата. През цялото време придошлата Урубамба ревеше долу.

Панорамната гледка към Андите беше зашеметя­ваща, но Хелена почти не ѝ обърна внимание. Кол­кото и да не беше за вярване, Чад спря да ѝ покаже дъгоцветните лъчи, минаващи по необичаен начин през дълбоките, тънещи в сенки долини. Гледката наистина беше забележителна, но в главата на Хе­лена се въртяха други неща. Най-мрачните ѝ мисли започваха да вземат надмощие и тя се питаше дали връзката ѝ с Уилсън не е прекъсната завинаги. Възможно ли бе той наистина да е убил невинна майка и децата ѝ, както твърдеше дон Ерависто? Хелена щеше да бъде принудена да се замисли върху тези твърдения, но те не ѝ се виждаха смислени. По гърба ѝ внезапно пробягаха тръпки, щом си спомни чувс­твото, което я беше обхванало, когато дон Еравис­то насочи пистолета към челото ѝ. Беше нещо из­ключително смущаващо да гледаш право в дулото на пистолет. В него имаше някаква безвъзвратност, сякаш студената чернота на цевта всеки момент ще те погълне, докато в действителност щеше да стане обратното. Хелена се надяваше никога повече да не преживява подобно нещо.