Кристофър Райд - Проклятието на инките

Уилсън неволно се почувства като откривател - пред него се намираше процъфтяващ някога град, изгубен за векове. И въпреки изминалите години времето с нищо не можеше да намали мащабите и красотата на това необичайно място.

В средата на Наблюдателницата растеше чворесто старо дърво. Корените му бавно разместваха сте­ните и внимателно положените ашлари започваха да се отделят един от друг.

Когато го прехвърлиха тук, Уилсън бе прескочил пропастта в тъмното, преди да продължи по Пъте­ката на инките към Куско. Сега погледна надолу и изпита благодарност, че не е видял колко дълбока всъщност е тя.

Тежките стъпки на Хайръм приближаваха наред с пъшкането.

- Не мога да повярвам... Изминах целия път... - Не можеше да каже цяло изречение, толкова не му достигаше въздух. - Къде е... градът? - Той се преви и опря ръце на коленете си, а шапката му падна на земята. От челото и носа му капеше пот. Хайръм откачи манерката от колана си и махна ка­пачката. - Ще излееш ли това... на главата ми - по­моли той.

Уилсън взе облечената в плат манерка и изля съ­държанието ѝ върху потния врат и косата му.

- Великолепно! - Хайръм се изправи и остави вода­та да потече по гърба му. Яркото слънце светеше в очи­те му и той замижа към долината на Урубамба, после към върха Мачу Пикчу. - Е, къде е невероятният град, който ми обеща? Боже мой! - прошепна Хайръм.

Единствено откриването на гробницата на Тутанкамон от Хауърд Картър в началото на 20-те можеше да съперничи на този момент.

- Толкова се радвам, че не си лъжец! - извика възхитеният Хайръм, грабна Уилсън в мечешка пре­гръдка и го завъртя в кръг, като подскачаше развъл­нувано. - Не си лъжец! Не си лъжец! - запя той.

Уилсън се радваше за него, но го хвана за рамене­те и го отблъсна.

- Вземи се в ръце.

- Не си лъжец!

- По-тихо - прошепна Уилсън.

- Но аз съм щастлив! - Хайръм вдигна ръце. - Виж само това място! - Той се загледа с почуда и възхищение към руините на Вилкапампа. - По-невероятно е, отколкото си представях. Направо великолепно!

Той пристъпи към руините, без да забелязва про­пастта пред себе си. Уилсън го сграбчи за яката и го дръпна назад, при което Хайръм тупна на земята.

- Това пък защо го направи? - ядосано рече той, докато ставаше и разтриваше задника си. - Не искаш да съм щастлив ли?

- Не искам да си мъртъв - отвърна Уилсън.

Хайръм погледна в пропастта, стигаща до джунглата далеч долу. От гледката му се зави свят и трябваше да се подпре на едно дърво, за да дой­де на себе си. Уилсън току-що отново беше спасил живота му.

Акла и Сонтане се криеха по-нагоре по склона на върха Мачу Пикчу сред ниските дървета и папратите при една пукнатина в гранита. Лежаха по корем, оста­вили късите си лъкове до себе си, за да могат да стре­лят с минимално движение. От позицията си можеха да виждат всичко, което правят Уилсън и Хайръм - и което беше по-важно, да чуват всяка тяхна дума.

На стотина крачки от тях Ореле и Илна се криеха сред руините на двореца Нуста и чакаха да бъдат по­викани. Ако двамата бели се прехвърлеха през про­пастта до Наблюдателницата, лесно щяха да бъдат обкръжени.

- Кльощавият се държи като клоун - прошепна Сонтане. - Едва не падна в пропастта.

Женският кондор продължаваше да кръжи бав­но в ясното синьо небе над обраслата цитадела на Вилкапампа. Сега летеше малко по-ниско, може би само на около петстотин стъпки над тях. Слънчеви­те лъчи осветяваха хищната птица отдолу и можеха да видят огромните ѝ силни нокти и ярката бяла яка от пера.

- Aпу гледа - прошепна Сонтане.

- Предците ни са с нас - отвърна Акла.

Под тях Уилсън отстъпи пет крачки назад, след което спринтира към пропастта. Докато летеше, тя­лото му се обърна във въздуха към страничната гранитна стена в средата, стъпалата му докоснаха от­весната повърхност и краката му се свиха, за да го оттласнат нататък. Скокът му много приличаше на техниката, която използваха Девиците на слънцето, когато искаха да скочат максимално далеч.

Уилсън се приземи елегантно на метър и полови­на от пропастта. Опря длан върху стената на Наблю­дателницата и погледна в обраслата постройка, за да види дали не са останали някакви покривни греди, които да прехвърли през шестметровата пропаст.

- След малко се връщам - извика той, докато слизаше по идеално изсечените каменни стъпала към гъсталака от бамбук, като в същото време се оглеждаше за следи или счупени клонки, оставени от някой, пристигнал преди тях тук. Взе един голям камък, извади ножа си, опря острието в основата на един бамбук и заудря с камъка по другата му страна. За нула време се сдоби с пет идеално прави пръти, които помъкна със себе си. Върза ги с лиани, изпра­ви творението си и го остави да падне през пропаст­та. Получи се относително сигурен мост.