Кристофър Райд - Проклятието на инките

Гонсалес стисна силно офицерската си сабя, която изведнъж стана тежка като хиляда канари. Напълно изтощен от нея, той нямаше друг избор, освен да я остави на мястото до себе си. Беше прекалено тежка.

Лучо Гонсалес и семейството му със сигурност са прокълнати, осъзна той. Това бе единственото обяс­нение, което можеше да измисли.

Андите, Перу

Цитаделата Мачу Пикчу

16:10 ч.

19 януари 1908 г.

Небето бе наситено синьо и в него не се виждаше нито един облак. В далечината дъгоцветните лъчи оза­ряваха стотиците дълбоки, покрити с гори долини, над които минаваха. През целия си живот Уилсън не беше виждал нещо толкова поразително и в такива мащаби. Андите бяха наистина зашеметяващи, както и потоци­те светлина, пронизващи тънещата в сенки пустош.

Заради жегата Уилсън и Хайръм бяха вързали гор­ните си дрехи около кръста и бяха разкопчали ризите си. Влажността бе убийствена и правеха всичко по силите си да се разхлаждат, докато се катерят.

- Можеш ли да повярваш? - рече Хайръм, загле­дан в далечината. - Ако Микеланджело можеше да види това, сигурно щеше да пренарисува рая на тава­на на Сикстинската капела. Така де, виж планината - това трябва да са две хиляди и петстотин стъпки от върха до реката, при това отвесна пропаст! И начи­нът, по който реката прерязва планината и заобикаля върха... - Той демонстрира с ръка.

- Онзи връх, който гледаш, се нарича Уайна Пик­чу - каза Уилсън, сложил ръце на кръста си. - Реката го заобикаля и защитава града от три страни. А тук над нас - той посочи наляво към буйната зеленина - е Мачу Пикчу.

- Името, с което ще стане известен и градът - каза Хайръм.

Първите часове от изкачването бяха много труд­ни, но Уилсън и Хайръм най-сетне стигнаха осно­вата на земеделската зона. Там откриха каменна пътека, която водеше нагоре под ъгъл от петдесет градуса през високите десет стъпки тераси. Древ­ното стълбище на инките беше грубо издялано и пътеката беше силно обрасла, но представляваше огромно подобрение в сравнение с лазенето на че­тири крака по хлъзгавия склон. Преценяването на разстоянията беше трудно при толкова буйна рас­тителност, но според Уилсън вече бяха горе-долу преполовили терасите.

Той посочи към залязващото слънце и тясното било между двата върха.

- Град Вилкапампа е ето там, зад вековната гора.

- Не виждам никакъв град - рече Хайръм.

Изведнъж на Уилсън му се стори, че някой ги на­блюдава от руините горе. Огледа пътя, но през зе­ленината не можеше да види друго освен първите няколко реда тераси.

- Какво има? - попита Хайръм.

- Имам чувството, че ни наблюдават - отвърна Уилсън.

Хайръм се загледа в гъстите папрати, високата трева и бамбука и се намръщи.

- Това да не е начин да ми кажеш, че Вилкапампа не е тук?

Уилсън опря ръка върху стената на терасата до него.

- Наистина ли трябва да те убеждавам?

Хайръм посочи.

- Виждал съм подобни стени в Торонтой. Това оп­ределено не означава, че Вилкапампа е горе. - Той изпуфтя. - Пълзях над и под клони, през джунгли, пресякох буйни реки, нахапаха ме гадини, коленете ми са обелени, краката ми са в мехури...

- Вилкапампа е горе, Хайръм.

Великолепният черен кондор още кръжеше над планината в синьото небе, огромните му криле ся­каш не помръдваха. Слънцето се спусна още мънич­ко и стана по-тъмно и хладно, ярката светлина, коя­то се лееше между дърветата, сега бе блокирана от стръмния склон към билото пред тях.

На Уилсън не му оставаше друго, освен да на­ложи равномерно темпо нагоре по стълбите между бамбука и достигащата до кръста планинска трева. Когато излизаше на открито, ускоряваше крачка, но неизменно се принуждаваше да намали отново, щом попаднеха на поредното препятствие. Изкачваха се тераса след тераса по склона. През оредяващите дър­вета в цялото си великолепие се извиси внушителни­ят връх Мачу Пикчу.

Хайръм изоставаше все повече и Уилсън непрекъс­нато се обръщаше да се увери, че още го следва. Най-сетне излезе отново на слънце. Нужна му бе секунда да свикне със светлината и заслонил очи от яркото слънце, той се огледа за някакви признаци на движение.

Точно отпред, от другата страна на дълбоката пропаст, се издигаше Наблюдателницата - внуши­телна каменна сграда без покрив и с три трапецовид­ни прозореца, гледащи на изток.

Най-сетне беше пристигнал.

Уилсън спря да огледа обраслите руини на Вил­капампа, лежащи пред него на билото. Закърнели дървета и бамбук покриваха града. Внушителните каменни сгради в Жилищния район бяха покрити с мъх и лишеи, от които изглеждаха кафяви и мръсни. Всичко останало бе обрасло с папрати, висока трева и лиани. Никъде другаде на света не можеше да се види растителност, оцеляла на такава височина.