Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Трябва да убием белите, докато имаме възмож­ността - каза Сонтане.

- Длъжни сме да научим всичко, което можем - отвърна Акла. - Онези долу не са хората, проник­нали в града. Но източникът на знанията им може да е от същото място. Това е нещо, което трябва да научим.

Сонтане погледна партньорката си в очите.

- Вече на два пъти имахме възможност да ги убием и двата пъти се провалихме. Само ми кажи, че сексуалните ти желания не са повлияли на решимостта ти. Ако късметът или невероятните им умения са онова, което ги е спасило, мога да го приема, но нищо друго.

От яростта мускулите на Акла се напрегнаха.

- Не изпитвам подобни желания - каза тя, като много внимаваше гневът ѝ да не проличи в думите ѝ. - Аз не съм сестра си. Няма да е лошо да го запом­ниш.

- Долових мислите ти, докато бяхме като една - каза Сонтане. - Както и другите.

- Уилсън Даулинг е великолепен екземпляр. Това е. И независимо дали ти харесва или не, той заслужава уважението ни. Измъкна ни се при Моста на кондора и показа милост, когато можеше да ни пра­ти смъртта в онези бързеи. Бъди спокойна, Сонтане. Знам ролята си. И ти трябва да знаеш своята. Аз ко­мандвам и ти ще изпълняваш заповедите ми.

Изневиделица един великолепен черен кондор с бели пера на шията прелетя ниско над главите им и се стрелна над дълбоката долина. Крилете му сякаш ръмжаха на въздуха, докато минаваше покрай тях. Двете жени воини внимателно наблюдаваха гигант­ската птица.

- Изглежда, че великият дух на планините Aпу е изпратил кондора да бди над нас - рече Акла.

- Това е добър знак - отвърна Сонтане. - Птицата е женска.

Акла кимна.

- Добър знак е. - Погледна надолу и видя, че Уилсън също гледа кондора. - Уилсън Даулинг знае местоположението на Вилкапампа. Ще го изчакаме тук, под закрилата на града. Ще изчакаме и ще гле­даме какво ще направи, след като пристигне. Когато разберем намеренията му, ще го пленим заедно със спътника му.

- Видя го как се движи - каза Сонтане. - И как оцеля, макар че беше улучен от отровната ти стрела. Той не е обикновен човек. Трябва да внимаваме да не ни надвие.

- Мъжът на име Уилсън има слабо място, от което можем да се възползваме.

- Не виждам никакво слабо място - отвърна Сон­тане.

- Слабото му място е спътникът му - каза Акла. - Хванем ли Хайръм Бингам, край със силата му. Този Уилсън направи какво ли не да го защити и да го дове­де тук. Предполагам, че такъв е дългът му. А когато е отслабен, Уилсън може да бъде заловен или убит.

Сонтане докосна ръката на Акла.

- Съжалявам, че се усъмних в чувствата ти. Сгре­ших.

Акла ѝ кимна.

- Всичко е простено. А сега иди да кажеш на дру­гите за плана ни и се подгответе. Внимавайте да не оставяте следи.

Докато Сонтане прескачаше падналото дърво и изчезваше в зеленината, Акла отново погледна ги­гантския черен кондор, който с лекота кръжеше ви­соко над разбеснелите се води на река Урубамба.

- Трябва да се прави избор днес - каза Акла, ся­каш говореше на голямата хищна птица. - Трябва да вярвам, че съдбата на света все още зависи от реше­нията, които ни предстои да вземем.

Куско, Перу

Булевард „Павитос“

14:42 ч.

19 януари 1908 г.

Капитан Гонсалес седеше на седмия ред в огромната катедрала, облечен в парадната си униформа, със сабята, която лежеше в скута му. До него седеше жена му, а на пейката пред тях се въртяха трите му деца, облечени в най-хубавите си дрехи, със сака и папийонки за момчетата и малка червена рокля за Хуанита. Дрехите им бяха изработени от сестрата на Сарита, която беше главна шивачка във фабриката в Пунта недалеч от железопътната гара.

На пейките в катедралата имаше места за над се­демстотин и петдесет души, но днес те бяха три пъти по-малко - разпнатото тяло на Корсел Сантияна беше пропъдило молещите се, както бе очаквал Гонсалес. Малкият брой богомолци обаче в никакъв случай не помрачаваше красотата и прелестта на невероятна­та сграда. Невъзможно високите каменни сводове и бели тавани спираха дъха. Огромната площ на ком­плекса беше достатъчна, за да превърне и най-непокорната душа във вярващ. Да не говорим за велико­лепието и симетрията на олтара, който се издигаше гордо в най-високата част на централния неф. Той имаше две барокови нива и в сърцевината му се пазе­ше блестяща статуя, показваща Успение Богородично, а под него имаше голяма сребърна скиния.

Олтарът бе изработен от местен кедър, но фаса­дата му беше изцяло покрита със сто трийсет и пет килограма чисто сребро, изкопано от мините Луска от инките преди повече от шестстотин години. От всички страни на високия олтар горяха стотици све­щи, разпръскващи златна светлина из целия центра­лен неф.