Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Не са искали градът да бъде открит - отвърна Уилсън. - Унищожили са цялата си писменост, за да запазят мястото в тайна.

Хайръм потърка четината си.

- Признавам, имали са прекалено развита култу­ра, за да нямат писменост. Но аз съм виждал само онези въженца кипу с възелчетата и разноцветните нишки. Но днес никой не знае как се четат.

- Инките са имали азбука с четиридесет и два знака - каза Уилсън. - Всички жреци и благородници са можели да четат и пишат. Писали са върху хартиени свитъци и са имали библиотеки, в които са пазели познания, трупани стотици години наред. А после, в средата на петнайсети век, всичко написано било унищожено.

- Само за да защитят това място ли? - попита Хайръм.

С периферното си зрение Уилсън забеляза огро­мен кондор, кръжащ над долината на топлите тече­ния. Птицата беше гигантска, равномерно черна с яркожълти пера в основата на шията и много дълги, подобни на пръсти пера на върха на крилете.

- Кондор - каза той.

Хайръм погледна небрежно небето.

- Да, голяма е птичката. - Той отново се съсредо­точи върху Уилсън. - Сигурен ли си, че няма съкро­вище?

- Нищо, което си заслужава да имаш - отвърна Уилсън. - За щастие самото откриване на Вилкапампа ще ти осигури предостатъчно слава и богатство, за да ти стигнат до края на живота. Трябва да ми се довериш... не ти трябва злато, за да бъдеш богат и прочут. Достатъчно е само да кажеш на света какво си открил и останалото ще бъде история.

Андите, Перу

88 км северозападно от Куско

12:59 ч.

19 януари 1908 г.

Акла и Сонтане бяха клекнали зад едно паднало дърво на земеделските тераси до руините на Наблю­дателницата. На Акла ѝ идеше да изкрещи само при мисълта какво бяха открили воините ѝ, когато оти­доха да проверят Храма на слънцето. Най-лошите ѝ страхове се бяха сбъднали - за първи път от половин хилядолетие Кубът на инките бе свободен и злите му сили бяха отприщени. Това обясняваше много от не­щата, които бе видяла в Куско - разпването на Корсел Сантияна, гнева на тълпата, както и отвличането на сестра ѝ.

Осемстотин крачки по-надолу двамата бели мъже мързелуваха на слънцето, изтегнали се на един стър­чащ от джунглата камък, сякаш нямаха никакви гри­жи на този свят. Беше странно, че не вземат мерки да скрият местоположението си, но пък от тези странни мъже можеше да се очаква какво ли не.

От мястото си Акла и Сонтане имаха идеален из­глед към долината на изток, както и към обраслите руини на цитаделата зад тях. На север се извисяваше върхът Мачу Пикчу; на юг беше по-малкият Уайна Пикчу. Накъдето и да се обърнеше, Акла виждаше от­весни скали, спускащи се към река Урубамба далеч долу. Именно на това място Девиците на слънцето бдели на стража през двеста четиресет и петте го­дини, през които са обитавали Вилкапампа. Но това било далеч в миналото. Цитаделата, крепост, построе­на от Пачакути, за да пази Куба на инките, бе изоста­вена точно преди двеста и три години. По онова време заселниците метиси започнали да проникват все по-навътре и по-навътре в планините и се появили опасе­ния, че димът от зимните огньове ще издаде местопо­ложението на цитаделата. Така било взето решение да оставят джунглата да си възвърне планинското било. От деня, в който напуснаха Вилкапампа, Девиците на слънцето изпращаха най-добрите си воини тук два­найсет пъти годишно под закрилата на намаляващата луна, за да са сигурни, че всичко е така, както трябва да бъде. Градът бил приспан и светът на хората щял да остане в неведение за местоположението му, може би завинаги. Но ето че някой беше проникнал в гра­да - всичко, което защитаваха Девиците на слънцето, беше вече отнето. И извършителите на неочакваното нашествие с цялата си арогантност бяха издълбали имената си по каменните стъпала, обзети от глупава гордост от постижението си.

Ясно си личеше, че времето е оставило отпеча­тъка си върху Мачу Пикчу. От най-прекрасния град, построен някога от ръцете на инките с помощта на натрупаното познание на мъдри и учени хора, той бавно се превръщаше в джунгла. Храсталаци, дър­вета и бамбук растяха от богатата черна почва, пре­несена преди много време от долината и изсипана в безбройните земеделски тераси. Богатата на азот пръст бе като еликсир на живота за линеещата расти­телност на тази височина и градът бързо бе потънал в пищна зеленина, благодарение и на водата, изви­раща от недрата на планината. Корените на по-големите дървета бяха съборили стените дори на най-внушителните постройки като Залата на жриците, Храма на трите прозореца и Залата на орнаментите. В сегашния си вид цитаделата бе тъжна гледка, но такъв беше редът на нещата. Богът Слънце даряваше живота и го отнемаше. И все пак не вятърът, дъждът, земетресенията и пълзящите гори щяха да отнемат душата на цитаделата - а светът на хората. Дълбоко в себе си Акла знаеше, че изчезването на сестра ѝ със сигурност е свързано с ужасното положение, в което се намираха сега - и имената на двамата метиси вър­ху камъка на вътрешния храм го потвърждаваха не­двусмислено. Някой беше проникнал в града, докато Девиците на слънцето са били насочили вниманието си върху други неща. И сега всичко беше изгубено.