Кристофър Райд - Проклятието на инките

Песнопенията на момчетата от хора се извисяваха към тавана, сякаш пееха ангели. Сладките им гласове отекваха нежно в святото място и повдигаха духа. От­пред свещениците, послушниците и прислужниците на църквата бяха подредени в идеални редици, демон­стрирайки единството си. Свещениците бяха в черни раса с пурпурни пояси, някои с червено поръбени поли, а в центъра стоеше монсеньор Доминго, гордо наметнал бляскаво пурпурно наметало върху черното расо, за да покаже, че е новият главен служител. Кли­сарите от двете му страни носеха кафяви наметала с качулки, а послушниците бяха облечени в бяло.

Когато пеенето най-сетне спря, петдесетгодишният монсеньор Доминго бавно изкачи стъпалата на амвона и започна обреда на благословията.

- В името на Отца и Сина и Светия Дух... - започ­на той.

- Амин - казаха всички в църквата.

- Бог с вас - каза монсеньорът.

- И с вас - отвърнаха всички.

Епископ Франсиско се появи от страничния вход, облечен в чисто бяла извезана далматика със златоткано наметало и епископска митра на главата. Ръ­цете му бяха събрани молитвено пред него, докато бавно вървеше с наведена глава към величествения олтар. През това време монсеньор Доминго продъл­жаваше да говори:

- Велики Боже, създателю на всичко живо, на тя­лото и душата, молим Те да благословиш тази вода, за да я използваме с вяра да опростиш греховете ни и да ни избавиш от злите сили.

Епископ Франсиско вече стоеше при олтарната маса, протегнал ръка над сребърната купа, наричана асперсориум, и я пълнеше бавно с бистра вода от го­ляма сребърна стомна. Капитан Гонсалес го наблю­даваше внимателно, докато епископът гледаше теча­щата вода и мърмореше молитви под нос.

„Защо се страхувам от този човек?“ - запита се Гонсалес. Но въпросът му идваше по-лесно от отгово­ра - колкото и да се опитваше, не можеше да приеме, че е видял зло в очите на епископа. Трябва да е няка­къв трик на светлината, за пореден път си каза той. Трябваше да е така. В този момент епископът му из­глеждаше свят като самата църква, като безбройните изображения на Исус, Дева Мария и апостолите, ук­расяващи високите стени на великолепната катедрала.

- Молим Те да благословиш тази вода - продължи монсеньор Доминго и гласът му отекна през църк­вата. - Дай ни закрила в този ден, Господи, който създаде за Себе Си. Поднови живия извор на Твоя живот в нас и ни пази телом и духом, за да бъдем свободни от грях и да се явим пред Теб и да получим Твоя дар на спасението. Защити ни от ужасното зло, което иска да отнеме душите на нашето паство, и ни направи достойни, за да можем да действаме от Твое име. Молим за това чрез Христос, нашия Господ.

- Амин - отвърна цялото паство.

Епископ Франсиско продължи да мърмори молит­ви, след което прекръсти асперсориума, за да обяви, че водата вече е осветена.

Последва кратка тишина, преди хорът отново да изпълни огромното пространство със „Слава“, един от най-прекрасните химни, достигали някога до ушите на Гонсалес. Епископ Франсиско взе дръжка­та на сребърния аспергилум в едната си ръка и асперсориума в другата и заслиза бавно по стъпалата на олтара, следван плътно от трима свещеници в черни раса. Когато приближи богомолците, еписко­път топна края на аспергилума в купата, извади го и тръсна перфорираната сребърна топка към паството си, поръсвайки го със ситни капчици светена вода.

Поръсването бе ритуал, който Гонсалес знаеше от Цветница, когато епископът благославяше паството си със светена вода, за да покаже пречистването на душата и да даде защита от злото. Не беше виждал ритуалът да се изпълнява в друг ден.

- Господи, съгрешихме пред Теб - със силен глас каза епископ Франсиско. - Господи, помилуй.

- Господи, помилуй - отвръщаше всеки поръсен.

Епископът вървеше бавно по централната пътека и разпръскваше светената вода наляво и надясно.

- Господи, покажи ни Своята милост и любов - продължи той.

- И ни дай спасение - отвръщаха поръсените.

Докато епископът приближаваше, капитан Гонса­лес неволно изпита желание да скочи и да защити семейството си. Внезапният му инстинкт бе да ги за­крие от този човек, независимо от високия му пост в Църквата. Обърна се да предупреди жена си, но видя в очите ѝ единствено невинност и надежда.

- Ще бъдем закриляни - прошепна тя.

Хорът вече пееше с пълна сила и въздухът се из­пълни със сладък аромат от горящия тамян в множе­ството кандила на църквата.

Епископ Франсиско внезапно погледна Гонсалес в очите и по гърба на капитана пробягаха тръпки. Очите на свещеника бяха черни като нощ, лицето му - изпито и бяло като алабастър.