Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Войниците ти пазят църквата, Лучо. Вече си за­месен.

- Нямам друг избор! Дълг на гвардията е да защи­тава църквата независимо от всичко. Отиването на литургия е нещо различно.

- Лучо - меко рече тя, - ти вече си простил разпването, като изобщо си го допуснал. Нима не разбираш?

- Не можем ли да идем в друга църква, например в „Иглесия сан Кристобал“?

- Не отивам в друга църква, Лучо. Това е църква­та, в която се оженихме и където са кръстени деца­та ни, както и самите ние преди тях. Няма да ходя другаде.

Гонсалес искаше да каже на жена си какво е видял в очите на епископа и с какъв страх го бе изпълнило видяното, но поради някаква причина просто не мо­жеше да го направи. Сякаш странното зло, спуснало се мистериозно над Куско, го бе лишило от реши­мостта да спори с нея.

- Отиваме в катедралата - строго рече Сарита. - Както правим всяка неделя през последните десет години. Умират хора и Бог и Църквата се нужда­ят от нас повече от всеки друг път. Ще идем да се молим за децата си и един за друг. Ще се молим за душата на монсеньор Пера, за душата на убиеца му Корсел Сантияна, както и за душите на онези нещастници, погубени от загадъчното зло, бродещо нощем по улиците. Това би искал от нас Бог в тези мрачни времена.

- Може и да си права - отвърна Гонсалес.

- Винаги съм права за такива неща. - Сарита сто­еше до леглото и изглеждаше прекрасна както вина­ги. На шията ѝ висеше простият сребърен кръст, кой­то ѝ бе подарил, когато се запознаха. Беше истинска жена, каквато е била винаги, с чудесна мека кожа и дружелюбни лешникови очи. Косата ѝ се спускаше до кръста и когато слънцето я осветяваше пряко, ся­каш сияеше. - Имаме много неща да пазим, Лучо.

Гонсалес се усмихна.

- Права си, имаме много неща, за които да сме благодарни.

Сарита посочи тъмносинята му униформа, поло жена прилежно на леглото на децата.

- Следобедната литургия е в два. Ако се приготвиш веднага, ще стигнем точно навреме.

Андите, Перу

88 км северозападно от Куско

12:34 ч.

19 януари 1908 г.

- Вече наближаваме - каза Уилсън.

Изкачването дотук бе изтощително. Покритият от джунгла терен беше стръмен и хлъзгав и двама­та трябваше буквално да лазят на четири крака през гъсталака. Изкачването винаги щеше да бъде опасно и да изисква големи умения в катеренето. Зато­ва Уилсън непрекъснато викаше на Хайръм къде да поставя ръцете и краката си. По лицата и на двамата се стичаше пот; Уилсън осъзна, че не могат да про­дължат с това темпо, и спря на един гладък оголен камък, който буквално стърчеше на трийсет стъпки от склона над долината.

Дъждът беше спрял преди известно време и вет­ровете най-сетне утихнаха. Небето тъкмо започваше да става синьо и слънчевите лъчи разкъсаха мъгла­та за първи път от повече от седмица. Гледката на планините, покритите с мъх скали и тристаметровите пропасти бе зашеметяваща, както и на могъщата Урубамба, която се носеше с рев в разпенен галоп в далечината, заобикаляйки стръмната планина. Това определено беше едно от най-красивите места на света. Уилсън знаеше, че изгубеният град на инките е скрит на тесен хребет точно над тях. Изумително, но дори оттук той все още не се виждаше.

Слънчевите лъчи светеха през далечните масиви като сияйни копия, запратени между назъбените, по­крити е ледници върхове. Уилсън свали подгизналото от пот яке и го положи на камъка до себе си.

Хайръм зяпаше в далечината.

- Късметлия съм, че шапката ми още е с мен, меж­ду другото. Едва не я изгубих, докато летях над она­зи река. - Той извади кесията си с тютюн, изтръска водата по нея и внимателно започна да подрежда ця­лото ѝ съдържание върху плоската скала. - Има две неща, които никога не бива да правиш в джунглата. Първо, никога не бива да клечиш над мравуняк на огнени мравки. И второ, никога да не губиш шапката си. Слънцето ще прогори дупка в темето ти на тези височини и ще те докара до лудост.

Уилсън потърка четината на брадичката си и се наслади на слънчевата светлина, галеща лицето му.

- Слава богу, дъждът спря.

- Сега идва ред на влагата - отвърна Хайръм. - Също толкова зле е.

Между дърветата и покрай скалите се стелеше фина мъгла, което означаваше, че влажността е поч­ти сто процента. Уилсън избърса потта от лицето си, съблече ризата и я постла на камъка.

- Влажността е неприятна, но няма по-лошо нещо от дъжда. - Той седна на плоския камък и събу обув­ките и чорапите си. После свали шапката си и про­веси босите си крака през ръба от височина шейсет метра.