Кристофър Райд - Проклятието на инките

Взе египетската монета в едната ръка, а никелира­ния пистолет в другата и се вгледа в тях на светлина­та на лампата. Монетата бе спасила живота на Уил­сън... а пистолетът едва не бе отнел нейния. Гледката на двата противоположни предмета я изпълваше с противоречия.

Каза си, че трябва просто да запази търпение. Ня­маше друг избор, освен да чака.

Куско, Перу

Булевард „Павитос”

04:26 ч.

19 януари 1908 г.

Капитан Гонсалес беше толкова уморен, че почти не можеше да мисли. Както му бе наредено, бе съ­будил телеграфиста и бе продиктувал съобщение до военния щаб в Лима с искане незабавно да изпратят още хора. Според часовника на Пласа де Армас беше 4:15 сутринта, когато поведе магарето си през про­ливния дъжд по тясната пътека в обора зад скромния си дом. Прилежно разседла добичето и му даде сухо сено.

- Добре се справи - каза той и го потупа по гла­вата.

След като обиколи къщата, за да се увери, че всичко е наред, Гонсалес свали мръсните си дрехи и ги метна на стената до вратата. Стоеше гол под ледения порой и ръцете му трепереха неудържимо, докато се мъчеше да сапуниса мръсната си, пропи­та с вода кожа. Жена му никак не обичаше да внася мръсотия и кал в къщата и той знаеше, че трябва да се измие, преди да влезе, или да си носи послед­ствията.

- Няма ли да спре да вали най-сетне? - промър­мори Гонсалес, докато отключваше вратата. Влезе в студения мрак на малката кухня и затършува по дол­ните шкафове за кърпа. Знаеше, че трябва да запали газената лампа, но не искаше да буди семейството си, за което се надяваше, че спи в съседната стая.

Тристайната къща до градския площад имаше каменни подове и тухлени стени. Бе построена до­бре в сравнение с околните къщи - строителите ѝ бяха същите работници, които издигнаха казарма­та. С останалите от строежа дърво, гипс, три про­зоречни рамки и предостатъчно камък те успяха да изградят сравнително модерен дом. Къщата не беше голяма, но имаше висок таван и отлично по­крит покрив, който се оттичаше лесно, независимо колко вода се изсипваше върху него. Кухнята има­ше печка на дърва, умивалник и модерна хладилна камера, която можеше да запази месото прясно за цяла седмица. Отзад беше навесът за магарето му и курник с десет кокошки. Капитан Гонсалес и жена му се гордееха с дома си и знаеха, че роднините им завиждат.

Гонсалес се подсуши, препаса кърпата около кръ­ста си и седна в тъмното да поразсъждава над онова, през което бе минал през последните няколко дни. После се замисли за убийствата в Куско. Градът на­истина бе завладян от ужасно зло. Докато наближава­ше покрайнините на града, сержантът му го запозна подробно със страховитите събития от изминалата половин седмица. Страхът в очите на Веха бе очеви­ден, когато помоли да се върне при семейството си колкото се може по-скоро, за да се увери, че са добре и че децата му са в безопасност.

Очите му постепенно свикнаха с тъмното и Гон­салес различи чиния с недоядена храна на масата. Беше крайно необичайно жена му да оставя храна по такъв начин - можеше да примами плъхове.

Гонсалес скочи и се хвърли към вратата на спал­нята. Сърцето му биеше така бързо, че не чуваше нищо около себе си освен дъжда, който се стичаше от покрива и се събираше на локви по калната земя около къщата. Вперил поглед в сенките на спалнята, той се изправи пред най-лошите си страхове, докато гледаше надолу към двете легла и лежащите в тях фигури.

- Върна се, Лучо - сънено рече жена му. - Слава Богу!

С въздишка на облекчение Гонсалес провери три­те си малки деца, спящи заедно на малкото легло.

- Върнах се, чикита - каза той на жена си.

- Слава Богу - повтори Сарита. - Из целия град стават убийства и изчезват хора. Всички са уплаше­ни до смърт.

Тя се надигна на лакът и показа пушката, която лежеше под завивките до нея.

Гонсалес взе оръжието и го подпря на стената до леглото.

- Сега всичко ще е наред. - Той легна и погали челото ѝ. - Тук съм, за да оправя нещата. Вече няма да заминавам.

- Благодаря, че се върна жив и здрав - прошеп­на тя.

- Трябва да поспиш, чикита. Децата скоро ще ста­нат. Ще поговорим на сутринта.

Тя отново положи глава на възглавницата и затво­ри очи.

- Много се радвам, че си у дома, Лучо.

Гонсалес отпусна умореното си тяло в топлото легло до жена си. Погледна в тъмното към трите си деца и неволно се замисли за Корсел Сантияна и ужасната му съдба. Беше виждал мъртъвци мно­го пъти, но това беше различно. Изражението на лицето на Корсел беше страшно, като на човек, из­губил всичко. Сякаш душата му все още бе в мърт­вото му тяло и мъченията му щяха да продължат вечно.