Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Намираме се в центъра на жилищния район - продължи той. - Обърнете внимание на качеството на зидарията. Това са едни от най-съвършените по­стройки на света. Камъните са известни като ашлари - големи гранитни блокове с прави ъгли и гладки повърхности. Виждате ли колко точно си пасват? При строежа не е използван никакъв хоросан, всич­ко е изпипано до най-малкия детайл. Инките са строили така, че сградите да са устойчиви на земе­тресения. - Пабло посочи надолу по стълбите. – А най-добре построената сграда е ето там. Храмът на слънцето.

Сърцето на Хелена се разтуптя. Сънищата ѝ бяха много конкретни - лъчите на следобедното слънце падаха косо през трапецовидните прозорци и я къпеха в светлината си. Тя стоеше в подножието на сградата, пред триъгълния вход, изсечен под ъгъл 45 градуса в гранитните основи. Поради ярката светли­на не виждаше ясно, но знаеше, че вътре има нещо, което трябва да открие.

„Дали Уилсън ще е там?“ - запита се тя. Дъждът се засили, докато се спускаше по хлъзгавите стъпа­ла, и ѝ беше трудно да чува. Притъпяването на се­тивата засили опасенията ѝ. Събралата се дъждовна вода течеше надолу по стъпалата покрай тях, като набираше сила в долната част. Белите, идеално изсе­чени ашлари до нея се смениха със стена от естест­вен възчерен камък.

„Входът към вътрешния храм е точно пред мен.“

Мина през каменна арка и излезе на открита пло­щадка. Обърна се и погледна за първи път Владетел­ския мавзолей на Мачу Пикчу, мистериозното све­тилище, разположено точно под Храма на слънцето - най-свещената сграда в Града в облаците. Смяташе се, че в хранилищата му са се пазели мумиите на вла­детелите и владетелките на инките. На това място я водеха сънищата ѝ.

Загледа се в тъмните сенки на вътрешното свети­лище и зачака - някаква връзка... някакво видение. Но нямаше нищо освен дъжда, който трополеше по чадъра ѝ, и внезапните пориви на ледения вятър, които я пронизваха дори през плътните дрехи.

- Над нас е Храмът на слънцето - каза Пабло. - Най-хубавата постройка в Мачу Пикчу. Той е един­ствената сграда в света на инките, построена с из­вити стени. Богът слънце Инти е бил най-важният от боговете на инките. Той е върховният повелител на вселената, даващият и отнемащият живот. Той стопля земята и кара растенията да растат. Смятало се, че богът слънце управлява страстта и амбицията, които са в сърцевината на човешкия прогрес.

Хелена слушаше думите на Пабло, но отчаянието от липсата на свръхестествена връзка я замайваше и объркваше. Беше дошла в Перу с толкова много надежди, а ето че се бяха оказали напразни. Що за жестока шега на съдбата я беше накарала да тръгне на път без крайна цел? Беше изкушена от видени­ето с Уилсън в бараката при железопътната линия. Толкова истинско беше, а сега - само пусти каменни черупки на някакъв планински хребет.

Седнала в топлото си хотелско легло, Хелена гле­даше тавана и си спомняше обзелото я отчаяние, до­като стоеше в проливния дъжд сутринта. Каза си, че е важно да остане позитивно настроена, но колкото и да се опитваше, ѝ бе трудно да устои на обземащото я разочарование.

Мислите ѝ отново се насочиха към дон Ерависто. Как можеше да вярва, че е възможно да се промени историята? След всичко, което бе видяла с Уилсън, на Хелена все още ѝ беше трудно да приеме, че ця­лото време съществува едновременно и че миналото може да се промени. Фактът, че дон Ерависто може­ше да приеме толкова смахната концепция, появила се преди цели две поколения, противоречеше на вся­каква логика.

Основният въпрос си оставаше - каква беше ней­ната роля във всичко това? Дон Ерависто гледаше на нея като на съучастница в убийство, сякаш именно тя бе извършила ужасните престъпления срещу се­мейството му. Хелена дори не бе съществувала пре­ди един век и връзката ѝ с Уилсън си оставаше тео­рия с изключение на онова, което бе видяла в онази барака. Тя пое дълбоко дъх и издиша. Взе от масич­ката египетската монета, която ѝ беше дал Уилсън. Стисна хладния метал между пръстите си и прокара палец по повредената повърхност, след което заразглежда монетата на светлината на нощната лампа.

Точно този предмет бе спасил живота на Уилсън преди малко повече от година.

Хелена беше сигурна, че монетата в ръката ѝ един ден ще намери начин да се върне при него - такава бе съдбата на Уилсън. Но засега той със сигурност беше в миналото, най-малко сто години назад, до­колкото можеше да прецени. Бе пътувал назад във времето, а не в бъдещето, както очакваше гя. Във ви­дението Уилсън изглеждаше по-стар, сякаш за него бе минало повече време, отколкото за нея. Възможно беше, но въпреки това я изненадваше.