Кристофър Райд - Проклятието на инките

Откакто видя за първи път Уилсън, тя придоби чувството, че живее във вихър. Всичко, което беше обичала преди, беше станало безсмислено и тя бе принудена да промени ценностите си и начина си на мислене. Сега надеждите и фантазиите ѝ бяха свързани с Уилсън, сякаш той бе откраднал мечти­те ѝ и ги бе заместил с невероятното си появяване. Това не означаваше, че бе водила съвършен живот преди срещата им - тъкмо обратното, - но поне тогава светът ѝ започваше и свършваше с онова, което беше около нея. Тя контролираше живота и чувствата си в реален свят с реални хора. Мъжът, с когото искаше да бъде сега, беше пътешественик във времето . Само мисълта колко нелепо е това я обезсърчаваше. Въпросите бяха много повече от отговорите, които някога щеше да намери. Колкото и да се опитваше да държи емоциите си под кон­трол, просто не успяваше да го направи. Съдейки по видението ѝ, Уилсън бе остарял с десетилетие за изминалата година. Времето очевидно вървеше с различна скорост за него.

Сънищата я бяха довели чак до Мачу Пикчу, в дивите планини на Перу, но въпреки това не по­лучаваше нищо, когато най-много се нуждаеше от уверение. Докато вървеше по грижливо поддър­жаната тераса, тя видя няколко лами, които пасяха едно ниво по-надолу. Гордо изглеждащи животни. Погледът ѝ се спря върху напоителния канал, който минаваше успоредно на терасата, и тя се запита за пореден път дали Уилсън е бил тук. Водата от пла­нината беше бистра и течеше бързо по акведукта. На Хелена ѝ се искаше да вярва, че Уилсън е довел Хайръм Бингам на това място, но в автобиографи­ята му не се споменаваше нищо такова. Както при всичко свързано с Уилсън Даулинг, оставаше ѝ само да гадае.

Докато се спускаше по съвършено изсечените стъпала, Хелена гледаше как сянката ѝ се протяга от нея към долината далеч долу. Обърна се наляво и продължи по поредната тераса, покрай Спалнята на Нуста към заобления връх Уайна Пикчу. Слезе по последните стъпала; Храмът на слънцето сякаш си­яеше в бяло на яркото слънце. Високите стени бяха симетрично извити върху черните си гранитни осно­ви. Хелена се изпълни с опасения, докато пристъп­ваше през каменния вход към откритата площадка и приближаваше високия шест метра триъгълен вход на вътрешното светилище. Наистина изглеждаше така, сякаш черният гранит е бил разцепен с някаква гигантска брадва под ъгъл 45 градуса. Вътре в мавзо­лея различи трите неравни стъпала, завършващи при гладката гранитна стена. Пабло бе казал, че симво­лизирали пътя между подземния свят и небето, но Хелена се съмняваше. Като прекрачи тънкото въже, което трябваше да попречи на туристите да влизат, тя вдиша влажния въздух и погледът ѝ падна върху двете имена, издълбани с големи и дълбоки букви върху средното стъпало. Изглеждаха не на мястото си, безочливо деяние в най-свещената част на цита­делата.

Датата се запечата в ума ѝ и тя си спомни, че Хай­ръм Бингам е открил Мачу Пикчу през 1911 г. Ако това беше вярно, то тези двамата са били тук три го­дини преди него.

Чад стоеше отвън и наблюдаваше стълбите, за да е сигурна, че никой не идва насам. Хелена огледа пре­цизно издигнатите стени на вътрешното светилище. На запад и север те бяха изградени от симетрични квадратни ашлари и в тях имаше пет ниши. Стената на юг беше плътен гранит и леко се накланяше на­вътре. Всяка повърхност бе идеално гладка, сякаш под въздействието на невъобразимо високи темпера­тури. Естествено, подобно нещо е било невъзможно преди толкова много години.

Погледна навън към планините на изток и нагоре към черния гранит, който буквално беше разцепен, за да разкрие светилището. Теглото на липсващия вече камък трябва да е било невъобразимо. Хелена реши, че мястото ѝ прилича повече на тъмница, отколкото на светилище. Вътре цареше хлад, който трудно мо­жеше да си обясни в този горещ ден.

- Вярваш ли, че са държали тук останките на вла­детелите си? - попита Чад. - И че при специални случаи са изваждали труповете и са ги носели на ве­черя? - Чад порови пръстта с върха на обувката си.

- Звучи малко странно, нали?

Хелена кимна.

- Така е.

- Едно знам за хората - продължи Чад. - Те искат да оставят спомен за себе си ... а не да ходят в гроби­щето и да мъкнат старите кокали на дядо си на вече­ря, така че той да обере цялата слава.

Хелена отново се загледа в триъгълния вход. Като се вземе предвид, че инките не са имали писменост и че това място е било изоставено стотици години пре­ди да бъде преоткрито, бе невъзможно да се разбере как някой може да знае каквото и да било за него.