Кристофър Райд - Проклятието на инките

Уилсън постави длан на същото място, което до­косваше Хелена.

- Трябва да намеря Куба, ако искам да се махна оттук.

- Защо не дойде да ме вземеш? - неочаквано по­пита Хелена.

- Никога не съм обещавал, че ще се върна. Дори не осъзнавах, че бих могъл.

- Никога не си казвал, но знаеше, че се надявах.

- Не знам какво да кажа.

Уилсън усети топлината от гранитното стъпало, която се излъчваше през върховете на пръстите му, и отдръпна ръката си. Усещането бе странно, сякаш го бе ударил слаб ток. Определено имаше някаква остатъчна енергия от Куба.

- Трябва да ти кажа нещо - с разтревожено из­ражение каза Хелена. - Може би то е причината за всичко това. По пътя насам един мъж на име дон Ерависто извади оръжие и се опита да ме убие. - Преди Уилсън да успее да реагира, Хелена му даде знак да я остави да довърши. - Той ми разказа за разпятието в Куско. Каза, че моята смърт е единственият начин да си отмъсти за убийството на неговото семейство преди повече от век.

- Кой е убил семейството му? - попита Уилсън.

- Ти - отвърна тя.

- Невъзможно.

- Дон Ерависто знаеше всичко, Уилсън. Предска­за, че ще установя контакт с теб. Знаеше, че си бил тук в миналото с Хайръм Бингам. Каза, че ще ти по­могна с информация, което и правя. Според него ти ще убиеш близките на честен мъж, докато спят в лег­лата си - жената на Лучо Гонсалес и двете му малки деца, като оставиш живо само най-голямото момче, което ще бъде свидетел на ужасното деяние. Каза, че си извършил невъобразими неща, че си ги изнасилил и си се гаврил с тях.

Уилсън бе зашеметен от чутото.

- Това е нелепо.

- Знам, Уилсън. Но дон Ерависто твърдо вярва, че ти си убиецът и аз съм ти съучастничка. Вярва достатъчно, за да се опита да ме убие. Трябваше да ти го кажа, за да можеш да се защитиш.

- Никога не съм чувал за Лучо Гонсалес - каза Уилсън.

- Той е капитан от перуанската армия в Куско.

- Защо ми е да убивам семейството му?

- Кубът на инките докарва хората до безумие, Уилсън. Възможно е това да е причината. Трябва да внимаваш, когато си близко до него. Ако наистина може да обладава душите на хората, сигурно няма да си в състояние да контролираш какво ще се случи.

На Уилсън му призля.

- Не е много утешително някой да ти каже, че ще убиеш и ще се гавриш с невинна жена и децата ѝ.

- Трябва да останеш съсредоточен - строго рече тя.

- Ако съм близо до Куба на инките, сигурно ще можем да общуваме.

Хелена погледна каменното стъпало, на което се е намирал Кубът.

- Това може да ни помогне, когато настъпи вре­мето. Трябва да се уговорим да се срещнем - рече тя. - На място, на което знаеш, че ще бъдеш. Някъде в Куско. Някъде на открито, където лесно мога да те видя.

- Историята е излязла от равновесието си - каза Уилсън. - И освобождаването на Куба е причина све­товете ни да се преплетат отново. Трябва да внима­ваш, Хелена. Ако ролята ти е да ми помогнеш, ти също може би си все още в опасност.

Куско, Перу

Манастирът

00:35 ч.

19 януари 1908 г.

Подкованите подметки на епископ Франсиско чат­каха отчетливо, докато слизаше по каменното стъл­бище към подземието. В едната си ръка той държеше месингов ключ, а в другата носеше богато украсен ветроупорен фенер от чисто сребро с дълга дръжка и четири огледални стени. Жалкото оранжево пламъче осветяваше покритите с мъх стени и локвите вода по пода на местата, където дъждът се беше просмукал през малките пукнатини в зидарията.

Когато стигна до поредната тежка врата, той вди­гна същия ключ, внимателно го пъхна в ключалката и завъртя. Сърцето му се разтуптя само от прещракването на ключалката. Отвори вратата и острата воня на урина и изпражнения изпълни ноздрите му. От миризмата му се прииска да се върне обратно, но знаеше, че така само ще си причини повече болка.

Вдигна фенера и впери поглед в студения мрак към голата женска фигура, окована на отсрещната стена, увиснала на китките си. Беше се извърнала от него, тялото ѝ бе насинено и окървавено. Епископ Франсиско мълчаливо затвори вратата и заключи.

- Тази жена се нуждае от грижи, за да оцелее - каза той на мрака. Не искаше да навлиза повече в тъмницата и се надяваше, че няма да е нужно, макар да бе малко вероятно. - Не е яла повече от седмица, велики господарю. Трябва да се грижим за нея или със сигурност ще умре.

- Ще вземеш Христовия кръст и ще го използваш върху нея - отвърна дълбокият глас.

Епископът плувна в пот. Искаше да моли за ми­лост както за жената, така и за себе си, но знаеше, че ще бъде безсмислено. Духът на Писаро жадуваше болката и унижението на другите. Всяка проява на слабост само засилваше жаждата му и последствия­та можеха да бъдат още по-лоши.