Кристофър Райд - Проклятието на инките

Епископ Франсиско внимателно остави фенера на каменния под, измъкна бродирана кърпичка от джо­ба си и избърса потта по лицето и ръцете си. Бавно и с неохота извади голям кръст от вътрешния джоб на алената си роба. Би направил всичко да забави не­щата, но знаеше, че това ще е само временна отсроч­ка на ужаса, който скоро щеше да го погълне. Като стъпваше бавно през засъхналата кръв и урина, той приближи голата жена със сребърния кръст в ръка. Призляваше му при мисълта, че такъв свят предмет може да се използва за причиняване на толкова мно­го болка. Ръбовете бяха остри и със сигурност щяха да пронижат кожата.

- Тази жена ще се отрече от езическите си вяр­вания - продължи Писаро. - Няма да спреш, докато не прослави Исус Христос, истинския спасител на душите. Тя може да бъде спасена единствено чрез Него. Единствено по Негова милост душата ѝ ще може да се възнесе в рая.

Епископ Франсиско се наведе към жената. Трепе­рещият му глас беше тих като шепот.

- Трябва да се отречеш от вярванията си, дете мое. Трябва да приемеш единствения истински Бог, Исус Христос. Това е единственият ти път към сво­бодата и спасението. - Той прокара върха на кръста по гърба ѝ надолу към насинения ѝ задник. - Трябва да кажеш „Слава на Исус“.

Жената дори не трепна - просто си висеше на же­лезните окови.

- Трябва да кажеш „Слава на Исус“ - прошепна отново той. - Само така можеш да се отървеш от мъ­ченията, които ще те сполетят.

Епископ Франсиско искаше да плаче, но знаеше, че вече не са му останали сълзи. През цялото време усещаше как духът на Писаро изпълва студения въз­дух около него, как се наслаждава на момента и жа­дува за сблъсък на воли и невероятната болка, която ще дойде с него.

Плю върху среброто, за да навлажни метала, и започна да боде с дългия край голата плът на же­ната в опит да предизвика реакция. Такава обаче нямаше. Движенията му станаха по-жестоки, до­като накрая направо я налагаше отново и отново с кръста. Но жената просто висеше за оковите си и не помръдваше.

Сграбчи я за косата и дръпна насиненото ѝ лице от стената. Онова, което видя, го изпълни с ужас и тъга, но реакцията му беше тъкмо обратната. Очите ѝ бяха отворени, но в тях нямаше живот. Коженият ремък, напъхан в устата ѝ, бе напоен с кръв, която се стичаше надолу по почернялата ѝ брадичка. Кръв­та беше толкова много, че бе покрила цялото ѝ голо тяло и бе текла надолу по краката ѝ.

Пусна я и главата на жената се удари в твърда­та стена. Епископ Франсиско развърза ремъка и го махна, при което късчета осакатена плът паднаха с плясък на пода. Беше прехапала езика си, за да избя­га от ада, в който живееше. Кръвта беше напълнила белите ѝ дробове и я бе задушила.

- Не биваше да ѝ казваш, че Корсел Сантияна е разпнат, велики господарю. Той бе причината да жи­вее, казах ти. Откакто разбра, че е мъртъв, волята ѝ за живот угасна.

- Това беше най-великият момент от всички! - отвърна ликуващо Писаро. - Тогава тя научи присъ­дата на Всемогъщия Господ. Най-сетне осъзна, че няма измъкване за езичници като нея. Сега ще гори в огньовете на ада цяла вечност, в ръцете на Луцифер. Няма да отиде в рая като Корсел. Той беше пречистен на кръста и ще живее вечно до Бог.

Епископ Франсиско погледна в мъртвите очи на Виване. Трудно можеше да се повярва, че някога е била прекрасна, здрава млада жена, воин от Девици­те на слънцето, потомка на древните инки. Съдейки по изкривеното ѝ лице, смъртта ѝ е била ужасна, но въпреки това той много ѝ завиждаше. Тя беше успя­ла да се измъкне от безумието на адския свят, съз­даден от Писаро. Стига да можеше да намери начин да избяга и той, епископ Франсиско със сигурност щеше да се възползва от него, независимо от цената и болката.

- Освободи я - нареди гласът.

Епископ Франсиско издърпа тежкия щифт от оковата и лявата ръка на Виване се отпусна. Махането на втория щифт беше по-трудно, тъй като цялата ѝ тежест беше върху оковата, но той стъпи здраво и успя да изкопчи от себе си достатъчно сили, за да го махне, оставяйки голото тяло да падне в мръсната тиня на пода.

- Ще я обърнеш по гръб - заяви Писаро.

- Моля те, велики господарю, горкото дете е мърт­во. Вече не може да ѝ бъде причинена никаква болка.

- Тя ми се опълчи! Избра ада пред рая!

Гласът на Писаро беше толкова силен, че на епис­коп Франсиско му се прииска да моли за милост, но не смееше, за да не си навлече още по-голямо нака­зание.

- Ще я обърнеш по гръб! - още по-силно изрева гласът.