Кристофър Райд - Проклятието на инките

Ужасната болка, която причиняваше гласът на Писаро, накара епископ Франсиско да се превие, стиснал главата си с ръце. Той изскимтя, но не беше сигурен защо - така или иначе нямаше кой да го чуе.

- Ще направя както заповядаш - рече той и треп­на от отвращение. - Ще направя както заповядаш.

Епископ Франсиско захвърли робата си и остана само по алените обувки и епископската си шапка. Самият той беше кожа и кости, застанал над трупа на прекрасната някога жена.

Насред мъченията си искаше да се помоли на собствения си Бог да го спаси от този удар, но вече не знаеше на кой Бог да се моли. Започваше дори да се съмнява, че съществува истински Бог - ако съ­ществуваше, той не би допуснал подобно деяние от негово име.

- Бог е милостив, Бог е велик - каза си той с напразната надежда, че молитвите му ще бъдат приети.

„Къде е човекът, който може да ме спаси от този ужас?“ - запита се той.

Имаше само една надежда, в която да се вкопчи - мъжът на име Уилсън Даулинг. Неуловимият чужде­нец изпълваше със страх Писаро, нищо друго не мо­жеше да го направи. Великият господар бе признал, че не може да види в душата на Даулинг, както виж­да в душите на всички други. Човек с толкова тъм­на душа беше човек, който би могъл да спре злото, пълзящо в този момент в тялото на епископа. Уилсън Даулинг със сигурност идваше към Куско - Писаро бе наредил да се разположат войници, които да пазят подстъпите към града.

„Той е единствената ми надежда за спасение“ - осъзна епископ Франсиско. Отпусна се на колене в кръвта и мръсотията на пода. Усещайки как лудостта най-сетне ще надделее над разума му, той с неохота постави ръце върху ледената кожа на Виване. Иска­ше животът му да приключи в този момент и би дал собствената си душа, само и само да бъде освободен от ада, в който живееше.

- Трябва да ме убиеш, Уилсън Даулинг - каза си той. - Всичките ми молитви ще бъдат чути, ако ме поразиш с един-единствен удар.

Нямаше друга надежда в живота си, само аб­страктните видения за човек, с когото никога не се бе срещал - човек, чиято душа е черна като нощта.

Андите, Перу

Планината Амарупата

20:05 ч.

21 януари 1908 г.

Отново валеше силно. Уилсън стоеше в подно­жието на Амарупата, загледан към отвесните скали, които се губеха нагоре в бурния мрак. Опитваше се да реши дали да пробва да се изкатери на един кило­метър по трудната стена, която не можеше дори да види. Другата му възможност бе да опита да стиг­не до Питкос от запад по каменната пътека, която беше много по-лесна, но вероятно се охраняваше. Постави ръка на гранитната стена и усети тежестта на водата, която се стичаше по нея. Беше съмнител­но, че ще може да се задържи на такава хлъзгава повърхност.

След като напусна Мачу Пикчу, Уилсън заведе Хайръм при отец Маркос в скромното сиропиталище „Богородица милостива“ на бреговете на бушуваща­та Урубамба. Трябваше им почти цял ден да изминат краткото разстояние през хребета до тясната пътека, която се спускаше на зигзаг по коварните склонове към реката.

Отец Маркос ги прие радушно и им даде първа­та топла храна, която Уилсън и Хайръм бяха яли от близо пет дни - голяма купа свинско с картофи. За огромно облекчение на Хайръм, отецът имаше бу­тилка уиски и достатъчно тютюн, така че можеше да успокои разклатените нерви на американеца с питие и повече цигари, отколкото можеше да изпуши. Си­ропиталището се ръководеше от три испански мона­хини, които се грижеха за около четиресет деца с метиска кръв на възраст от две до шестнайсет години. Почти всички бяха изоставени, но предпочитаха да вярват, че родителите им са загинали в планините. Уилсън беше толкова благодарен за гостоприемство­то на отец Маркос, че му даде три монети от чисто злато, за да му помогне за църквата. След това даде на свещеника четвърта монета и го помоли да уреди водач, който да отведе Хайръм до Куско колкото се може по-скоро.

Отец Маркос отказа парите, но Уилсън знаеше, че причина за отказа е гордостта му, а не нуждите на си­ропиталището. Накрая Уилсън настоя отеца да вземе парите в името на Всемогъщия Бог.

- Познавам един планински водач на име Омпета, който минава от време на време по този път - каза отец Маркос. Дребният кльощав свещеник беше об­лечен в просто кафяво расо и носеше дървен кръст на врата си. Изглеждаше на петдесет и няколко и имаше кожа с цвят на шоколад и широк нос и лице, издаващи индианския му произход. Сиропиталище­то му бе чисто и подредено и децата, изглежда, го обожаваха. - Омпета ни носи продоволствия и дрехи от Куско - продължи отец Маркос с усмивка, която показа потъмнели от тютюна зъби. - Когато се вър­не, ще му кажа да заведе приятеля ви у дома. Добър човек е, макар да не изповядва нашата вяра. Той е връзката ни с външния свят и всеки ден се молим да се завърне жив и здрав, независимо какви богове почита.