Кристофър Райд - Проклятието на инките

Акла го изгледа преценяващо.

- Преживял си падането в джунглата без нито една драскотина, както и очаквах. А сега влизаш в крепостта ни, без да се тревожиш за безопасността си, както казаха Мамаконите.

- Мамаконите са причината да съм тук - каза Уил­сън. - Има информация, която трябва да споделим. Съдбата на Куба на инките зависи от това.

Акла стоеше с безизразна физиономия в дъжда.

- Ела... ще те заведа при тях - каза накрая тя.

Обърна се кръгом, показвайки голия си гръб. Уил­сън през цялото време си даваше сметка за жената воин зад него - чуваше меките ѝ стъпки и забеляза, че стъпва в унисон с вървящата пред него Акла. Ко­гато приближиха укреплението, той видя, че висо­ките стени всъщност са разделени с пролуки, през които лесно може да мине човек. Отдалеч стената изглеждаше цяла, но визуалният трик означаваше, че при нужда амазонките лесно могат да напълнят площада с воини. Площадът определено щеше да се окаже лобно място за всяка малка група, проявила достатъчно глупост да се опита да завземе селището със сила.

Акла не каза нито дума, докато го водеше по тясната алея между две постройки. Оказа се по-висока, отколкото беше очаквал - може би само два-три сан­тиметра по-ниска от самия него. Светкавица раздра мрака и Уилсън трябваше да прикрие очите си с ръка за момент. Алеята свърши и те приближиха велико­лепна сграда с петнайсет входа, чиито краища отля­во и отдясно се губеха в проливния дъжд.

Акла изкачи средните стъпала към издигнатата площадка.

- Имаш ли оръжия? - попита тя.

- Само нож - отвърна Уилсън. Той го извади от ножницата и ѝ го подаде.

Костюмът на Акла много приличаше на гръцка броня от времето на Александър Велики - нагръд­никът бе изработен от лек метал и украсен с гравю­ра на слънцето, хвърлящо лъчи във всички посоки - дъждът оставаше на капки по метала, както и по съвършената ѝ кожа. На китките си имаше гривни, украсени със същия мотив, пищялите ѝ бяха защи­тени от гравирани наколенници. Беше наистина великолепно създание. Дългата ѝ черна коса беше вързана на две плитки, които се спускаха мокри по гърба ѝ. Уилсън трябваше да признае, че изпитва физическо привличане към нея, нещо първобитно; с разочарование откри, че не бе почувствал също­то, докато гледаше Хелена Каприарти в основата на Храма на слънцето.

След като изкачи стъпалата, той влезе под покри­ва от плетена планинска трева. Акла отвори яката врата и отвътре затрептя светлината на огън.

До вратата бяха подредени девет жени воини, об­лечени също като Акла - четири от едната страна и пет от другата. Почетната гвардия стоеше мирно, с изпънати назад рамене, с мечове на левите бедра и с неподвижни погледи. Всички бяха горе-долу на една и съща възраст - смугли, много високи и в отлична форма.

Топлината в храма беше добре дошла, както и златното сияние от четирите големи огнища, разпо­ложени равномерно по дължината на 75-метровата сграда. Димът излизаше от четири комина, така че въздухът беше чист.

Подът бе от полирано дърво, сковано така добре, че между светлите дъски нямаше нито една пролука. Когато вратата зад Уилсън се затвори, вече не може­ше да чуе воя на вятъра и силния дъжд, а само пра­щенето на огньовете.

Три закачулени фигури стояха в центъра на черна кръгла площадка, приличаща на гранит или обсидиан. Дъсченият под достигаше плътно до черния ка­мък. Когато приближи, Уилсън реши, че блестящата плоча трябва да е от вулканично стъкло - беше прос­то прекалено гладка, за да е камък.

Една от фигурите вдигна костелив пръст към него.

- Не съм и помисляла, че ще видя деня, в който мъж ще влезе в това най-свято място. - Гласът ѝ бе разхлопан и древен, сякаш беше живяла хилядоле­тия. - Усещам похотта на воините ни, когато го по­глеждат. Направо ми прилошава.

- Те са човешки същества - отвърна друга закачулена фигура с малко по-дълбок глас. Беше невъз­можно да се види как изглеждат Мамаконите, защото тежките им роби държаха лицата им в пълна сянка.

- Приближи - с немощен глас каза третата и го подкани с бавен жест.

Акла вървеше до Уилсън към закачулените жени. Те не бяха високи или внушителни, а прегърбени, несъмнено от възрастта. Акла спря на три крачки от кръглата черна площадка.

Уилсън избърса дъжда от лицето си и забеляза, че от дрехите му капе вода по дъските на пода.

Средната фигура пристъпи напред, вдигна старите си ръце и бавно отметна качулката си назад. Уилсън едва се сдържа да не поеме рязко дъх - жената изглеж­даше по-стара от всяко човешко същество, което бе виждал някога. Ирисите и устните ѝ бяха ужасно бели, като дърво, избелявало години наред под слънцето. Силно набръчканата ѝ кожа бе тънка като оризова хар­тия, почти прозрачна, а дългата ѝ коса беше по-бяла и от сняг, макар че изглеждаше здрава и лъскава. Беше очевидно, че жената пред него някога е била висока и красива - личеше си по костната ѝ структура, но това време беше отдавна отминало.