Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Аз съм Мамакона Кай Пача - обяви старицата. - Жрица на Света, в който живеем.

Фигурата от лявата ѝ страна пристъпи напред и също свали качулката си. Изглеждаше като двойник на първата, само гласът ѝ бе значително по-дълбок и хриплив.

- Аз съм Мамакона Хурин Пача... Жрица на Дол­ния свят.

Третата жена също пристъпи напред; и тя изглеж­даше като първите две.

- Аз съм Мамакона Ханан Пача... Жрица на Гор­ния свят. - Гласът ѝ беше малко по-свеж, но именно тя бе онази, която бе пуснала коментара за похотта на воините.

- Идваш тук да търсиш напътствия - обяви Ма­макона Кай Пача с тон, показващ натрупания през безбройните години опит. - Очаквахме те. Преди да започнем, трябва първо да признаеш, че всичко в този живот си има цена.

Акла отстъпи крачка назад, извън полезрението на Уилсън.

- Признаваш ли го? - попита старицата.

Устата на Уилсън беше пресъхнала, но въпреки това той се насили да отговори:

- Признавам, че всички неща имат цена.

Внезапно четири жени воини го сграбчиха и го принудиха да падне на колене.

Уилсън понечи да окаже съпротива, но преди да успее, Акла прошепна в ухото му:

- Стой мирно, няма да те убием.

Тя поряза с острия си нож палеца му в основата. Уилсън не трепна, когато кожата и мускулите зейна­ха и по пода потече кръв. Акла задържа малка купа от обсидиан под раната, за да събере алената течност. Уилсън задейства командата за изцеление. Раната се затвори и кръвта спря.

Акла отстъпи назад. Беше шокирана от начина, по който кожата се възстанови пред очите ѝ. Взе се в ръце и погледна воините, държащи ръцете и краката на Уилсън.

- Пуснете го - нареди тя. - Имаме онова, което ни трябва.

Акла протегна купата към трите старици, които пристъпиха в предната част на обсидиановия кръг. Фигурата в средата внимателно пое купата, затво­ри очи и се наслади на миризмата, после поднесе купата към устните си и пи. Другите две направи­ха същото, сякаш опитваха добро вино. След като получи купата обратно, Акла погледна Уилсън в очите, след което отиде при огъня и изля остана­лата кръв в пламъците. Кръвта засъска на високата температура.

Нямаше как Уилсън да не изпита отвращение при мисълта, че някой пие кръвта му. Стариците стояха в центъра на кръга, хванати за ръце и със затворени очи, с обърнати към тавана лица. Минаха минути, а те продължаваха да стоят в полюшващата се светли­на на огъня. Накрая се пуснаха и всяка зае първоначалното си място върху черния обсидиан.

- Бил е на много места и е видял много неща - тихо рече жрицата на Долния свят с изцъклени очи. Можеше да говори на кечуа, но вместо това беше из­брала английския. - Изпълнен е с дълбоко чувство на загуба... и мъка. Този човек е занесъл меч на хора­та, които обича.

- Способността му на изцеление и силата му са забулени в тайна - каза Мамакона Кай Пача в транса си. - Не виждам източника им в него.

- Той не е в съответствие с боговете - заяви жри­цата на Горния свят. - Познанията му идват от об­щоприетите учения на хората. - Нейните очи също бяха изцъклени. - Убежденията му са силни, както и желанието му да се върне у дома. Той се нуждае от Куба... иначе не може да си тръгне.

На древните устни на жрицата на Долния свят внезапно заигра усмивка.

- Този мъж е пътувал по пътеките на времето. Той е калфа на Създателя.

В транса си жените заговориха една по една, ся­каш бяха сами в помещението.

- Нима е възможно? - попита Мамакона Кай Пача. - Затова кондорът долетя да го защити.

- Трябва да е така.

- Видял е различни светове в различно време - добави жрицата на Долния свят. - Виждам го.

- Коя е жената от виденията му?

- Сияйната светлина.

- Може би ангел пазител?

- Не е ясно, но тя не е от този свят.

- Той изпитва чувства към нея. Партньори са.

- Сега той е несигурен в чувствата си.

- Объркан е от похотта си.

- Годините са взели своето.

- Твърде много неща са се случили.

- Това не е първото му посещение на Вилкапампа - каза жрицата на Горния свят, сякаш беше получи­ла откровение. - Сега го виждам. Бил е в изгубения град преди осем зими. - Тя се обърна към сестрите си. Очите им се проясниха и те се погледнаха една друга. - Това е човекът.

- Нима е възможно? - рече Мамакона Кай Пача. - Ти ли си калфата?

Трите жени го погледнаха.

- Аз съм Надзирателят - обяви Уилсън колкото може по-храбро. - Пристигнах във Вилкапампа пре­ди осем години през времеви портал, намиращ се във великия град на инките. Както казахте, аз съм от друг свят, от друго време, на мисия, предопределена в началото на вселената. Мисия, която изискваше да заведа американския учен Хайръм Бингам до изгубе­ния град Вилкапампа.