Кристофър Райд - Проклятието на инките

Гъстата джунгла се разтвори отново, разкривай­ки тясна пътека. Уилсън избърса водата от очите си, придърпа чантата колкото се може по-плътно до тялото си и нагласи ножа в колана така, че да може да го извади лесно. Предстоеше му да тръг­не нагоре по тесния подстъп към скритото селище Питкос.

Приближи изсечено в стръмния гранит стълби­ще, водещо нагоре към града. Нямаше представа какво го чака напред, но ако искаше да намери Куба на инките, му трябваше информация от во­ините, които го бяха защитавали през последните петстотин години. Ако те искаха смъртта му, тряб­ваше да разчита на силата и ловкостта си, за да се измъкне.

Хлъзгавата пътека се изкачваше на зигзаг по ко­варния склон и минаваше през множество пукнатини в гранита. С увеличаването на височината времето ставаше все по-сурово. Вятърът на моменти дости­гаше до осемдесет километра в час, което правеше трудно дори стоенето на едно място. На всичкото от­горе ледените дъждовни капки го шибаха с такава сила, че му бе трудно да държи очите си отворени за повече от една секунда, без да ги затвори отново. Направо не беше за вярване, че някой би живял на подобно място, толкова високо, оставен на милостта на стихиите - а сега беше лято . През зимата тук със сигурност бушуваха свирепи виелици.

Уилсън продължаваше напред по тесния ска­лен корниз, плътно долепен до гранитната стена. Изсечената пътека бе широка само няколко санти­метра и беше опасно хлъзгава. Нямаше представа колко високо се намира, но се изкачваше вече по­вече от час.

Каменната платформа накрая се изравни и в гра­нитната стена отпред се появи широка близо метър пукнатина. Разцепената скала несъмнено беше вхо­дът към Питкос. Застанал там, мокър до кости и из­тощен, Уилсън нямаше как да се запита дали Деви­ците на слънцето знаят, че идва. Съдейки по всичко видяно дотук, трябваше да приеме, че те знаят как да защитават твърдината си.

От другата страна на пукнатината се виждаше от­крито пространство.

„Как човек с мирни намерения влиза в това сели­ще?“ - запита се Уилсън.

Изпъна се, изправи рамене и тръгна право на­пред към града-крепост Питкос. От всичко, кое­то бе правил през живота си, това му се виждаше най-тъпото - щеше да влезе в света на амазонки главорези. Чарът нямаше да им подейства, нито бруталната сила. Отговорът щеше да е някъде по средата.

Андите, Перу

Град-крепост Питкос

22:15 ч.

21 януари 1908 г.

Уилсън влезе в спокойното пространство меж­ду двете гигантски каменни стени. От автобиогра­фията на Хайръм знаеше основното разположение на постройките и размерите на укрепения град. Пред него имаше петдесетина къщи, подредени в приблизителен квадрат около централен площад. Нямаше прозорци и врати, водещи към откритото пространство, и лесно можеше да се заключи, че то е замислено като място за убиване. Цялото селище се намираше на изравнен терен с изключение на ве­личествения храм, разположен няколко стъпки по-високо от всичко останало. Описанието на Хелена на точното местоположение на сградата беше смътно и Уилсън прие, че храмът се намира в източния край, над земеделските тераси, гледащи към Мачу Пикчу. Твърдеше се, че бил построен от черен гра­нит с трийсет трапецовидни входа - петнайсет от­пред и още толкова от другата страна, разположени на равни разстояния.

Уилсън успокои дишането си и излезе отново на вятъра и дъжда. Тръгна бавно напред - беше решил, че възможностите му ще са по-добри, ако се намира в средата на откритото пространство. Пред него сте­ните на селището бяха три пъти по-високи от човеш­ки ръст и той знаеше, че ако се наложи, лесно може да изкатери каменната постройка.

Зад него внезапно се чу стържене и щом се обър­на, Уилсън видя как гигантски камък с формата на клин се спуска пред пукнатината, блокирайки пътя му за бягство. Камъкът, изглежда, се задвижваше от сложна система от лостове, задействана от скалите горе.

Две жени воини скочиха със салто от стената точно пред него и се приземиха на крака една до друга. Едната размахваше меч, а другата бе стиснала юм­руци.

Акла посочи към Уилсън.

- Очаквахме те! - извика тя през вятъра и дъжда. Партньорката ѝ, която имаше мрачната физиономия на екзекутор, заобиколи и застана зад него.

- Не ви е нужен меч - каза Уилсън. - Идвам като приятел.

- Ние нямаме приятели - отвърна Акла.

- В такъв случай се нуждая от помощта ви - каза Уилсън.