Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Как ще го намериш? - поинтересува се жрицата на Света, в който живеем.

- Имам начин за откриване на местоположението му - каза той.

- Не може да ти се позволи да пренесеш Куба. Само жена може да го направи. Докоснеш ли го, ще бъдеш погълнат от него.

- Това е най-лошият ни страх - каза жрицата на Долния свят. - С твоята сила и способност за изцеляване ще се превърнеш в опасен противник, ако Империумът те контролира.

- Ако тръгна да търся Куба сам, тогава рискът за вас е още по-голям - отвърна Уилсън. - Настоявам за подкрепата ви независимо от резервите ви.

Трите старици се спогледаха с изцъклените си бледи очи. Отново останаха неподвижни минути на­ред на танцуващата светлина на огньовете.

- Когато влезе тук, ти се съгласи, че всяко нещо си има цена - каза накрая Мамакона Кай Пача. Тя посочи над рамото на Уилсън към една от жените зад него. - Името на този воин е Чиело.

Тя беше олицетворение на добрата форма и здра­вето, както и всички други. Уилсън погледна към Акла, която беше най-близо до него и от изражение­то ѝ бе ясно, че не е сигурна какво ще последва.

- Чиело е девицата партньорка на Виване - про­дължи жрицата. - Ще преспиш с нея тази нощ и на сутринта ще поговорим. Едва тогава ще обмислим искането ти.

- Необходимо ли е това? - попита Уилсън, като се мъчеше да скрие изумлението си.

- Воинът Виване умря преди две нощи. Почув­ствахме как жизнената ѝ сила ни напуска - каза една от Мамаконите. - Виване със сигурност е отишла на Горния свят. Това е поредната тъжна загуба, дело на Куба на инките.

- Без своята партньорка Чиело вече не може да бъде Воин на слънцето. Сега ролята ѝ е да роди след­ващото поколение войници.

- Не можете да искате това от мен.

- Дължиш ѝ го - заяви жрицата на Горния свят. - Тя е сама заради теб.

- Чиело ще бъде твоя партньорка тази нощ - про­дължи жрицата на Долния свят. - Тя е готова и желае да го направи. В замяна ти ще ѝ дадеш семето си.

- Не мога да го направя - каза Уилсън.

- Ще говорим отново утре - заяви Мамакона Кай Пача. - Ще отидеш с Чиело и ще платиш дълга си към нея. Дойде време да поемеш отговорност за ро­лята, която изигра. Това е цената за постъпките ти.

Андите, Перу

Хотел „Мачу Пикчу“

23:50 ч.

22 януари 2014 г.

Вече повече от два дни в Мачу Пикчу нямаше електричество. Силните летни дъждове се излива­ха върху планините и от високата влажност всич­ко в луксозния хотел беше мокро на пипане, дори стените, подовете и чаршафите. За щастие дойде вестта, че от Куско са пратени булдозери да разчис­тят пътя през планините. Ако нямаше нови кални свлачища, Хелена можеше да напусне това място с кола. „Хайръм Бингам експрес“ все така не вървеше и ако времето не се оправеше и нивото на реката не се понижеше, влакът сигурно нямаше да тръгне поне още седмица. Единственият друг изход беше пеша по Пътеката на инките. Средните валежи по високите места на Перу бяха малко над двеста пет­десет и пет сантиметра - колосално количество - а през последните две седмици бяха сто и петдесет сантиметра, което бе рекорд, откакто се водеха из­мервания.

Хелена стоеше при отворената врата на балкона, облечена по шорти и потник. Зад нея на нощната ма­сичка гореше свещ. Батерията на айпада ѝ бе изто­щена и нямаше с какво да занимава вниманието си освен с прашните стари книги, които бе намерила в библиотеката на хотела. Въздухът беше топъл и леп­кав и непрекъснатото очакване на новини за евенту­ално заминаване я правеше неспокойна.

За Уилсън бяха минали цели осем години, а за нея малко повече от една. Идеята беше трудна за схва­щане. Това обясняваше защо той изглеждаше емо­ционално дистанциран, когато я видя за първи път. Уилсън каза, че е минал през ада след последната им среща и не се опита да го скрие. Каза ѝ, че е участвал в китайското Въстание на боксьорите и се е месел в историята. Хелена се усмихна. Ако тя беше чакала осем години да го види, сигурно щеше да реагира по същия начин. Истинският въпрос бе какви бяха ней­ните чувства към него, след като знаеше, че за него е минала по-голяма част от живота, отколкото за нея?

Облегната на рамката на вратата, Хелена затвори очи и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива и по дървената платформа. Представи си как дъждът се излива върху древния каменен град Мачу Пикчу само на няколкостотин метра оттук, как пълни мал­ките канали с вода, течаща между безбройните по­стройки надолу по склоновете, образувайки ручеи и буйни потоци. След това потоците достигаха отвесна скала и политаха от триста метра към долината, за да се влеят в беснеещите води на Урубамба. По-нататък неукротимата река се разширяваше и забавяше тече­нието си, докато се виеше към Атлантическия океан на хиляди километри оттук през тучните, обвити в мъгла джунгли на могъщата Амазонка.