Кристофър Райд - Проклятието на инките

„Какво чувствам?“ - запита се Хелена.

Отнасяше се закрилнически към Уилсън - беше така от първия миг, когато се свързаха. При това нео­бичайно много. И той я привличаше въпреки обстоя­телствата. Хубаво беше, че е почтен човек, защото тя подозираше, че привличането щеше да го има, дори да не беше такъв. Чувството му за хумор беше приятно и ѝ харесваше да се смее с него. Беше забавен дори когато бе под напрежение - а може би тогава дори повече. Имаше пленителни ръце, особено кога­то жестикулираше, докато говори. А щом я докосне­ше, имаше чувството, че се озовава в рая - толкова много обичаше допира на дланите му по кожата си. Сексът с него беше най-добрият, който бе имала ня­кога, и не беше лягала с друг мъж, откакто той си замина преди година. Въпреки бариерата на времето и всичко, което следваше от нея, Хелена така и не спираше да мечтае за живот с него, колкото и нелепо да изглеждаше.

Погледна към дъжда и се запита дали Уилсън е в безопасност сега, точно преди 106 години. Беше избрал да тръгне към укрепения град Питкос, скри­тия дом на Девиците на слънцето. Съдейки по онова, което видя, амазонките се бяха опитали да го убият, но въпреки увещанията ѝ той все пак тръгна. Типично за него - вярваше в инстинкта си въпреки всичко. Хелена усети как мускулите ѝ се напрягат - ако пад­не и косъм от главата му, щеше да е бясна. Най-мъчителното бе, че не можеше да направи нищо оттук. Пресегна се към масичката, взе никелирания колт и се прицели в дъжда. Постави пръст на спусъка, свали предпазителя и си помисли дали да не стреля веднъж към древната цитадела. Имаше нещо много пречистващо в стрелянето - блясъкът от дулото и откатът, политащият със скоростта на звука куршум. Проблемът беше, че ако дръпне спусъка, Чад и Джон Хана щяха да решат, че е станало нещо, и сигурно щяха да нахълтат с извадени пистолети.

Бодигардовете ѝ вече я мислеха за луда - сигурно го мислеха, макар че тяхна работа бе да не го призна­ват. Клиентът им непрекъснато обикаляше ден и нощ из руините на отдавна мъртвия град на инките и го­вореше на въздуха, сякаш разговаря с някого. Цялото положение беше безумно.

И кой беше онзи Лучо Гонсалес? Човекът от ми­налото. Неговият потомък дон Ерависто ревностно вярваше, че Уилсън е убиец на невинни, човекът, който щял да се гаври с децата и майка им и да им отнеме живота. Имаше само два възможни сценария - или някой лъжеше за ролята на Уилсън в ужасните събития, или душата на Уилсън е била обладана от някаква по-голяма сила и действията не са били негови.

Хелена неспокойно почука с дулото на пистолета по рамката на прозореца.

С Уилсън се бяха разбрали да се срещнат след две нощи при фонтана на Писаро в центъра на Пласа де Армас. Без Куба на инките или остатъчната му енергия той вероятно нямаше да я вижда, но тя се надяваше, че ще го види. Уилсън само трябваше да остане жив дотогава. Вече бе живял осем годи­ни без нея, но сега обстоятелствата бяха различни. Амазонките бяха опасни, Хелена го бе видяла със собствените си очи.

- Не губи съобразителност, Уилсън - прошепна тя към дъжда.

Блесна светкавица и силуетът на връх Мачу Пик­чу се открои над нея. Дълбоко в сърцето си Хелена усещаше, че ще изиграе жизненоважна роля в миси­ята на Уилсън да открие Куба на инките. Не беше сигурна каква ще бъде тази роля, но трябваше да при­еме, че всичко става неслучайно. Винаги беше така помежду им. Когато Уилсън се нуждаеше най-много от нея, тя беше там. И Хелена се зарече, че ще бъде и занапред.

„Булдозерите трябва да минат“ - каза си тя. Иначе щеше да остане тук и Уилсън нямаше да има пред­става защо не се е появила на Пласа де Армас, както се бяха уговорили.

Андите, Перу

Град-крепост Питкос

23:51 ч.

21 януари 1908 г.

Чиело поведе Уилсън от храма през дъжда към казармите. Редиците каменни сгради обкръжаваха огромния централен площад при входа към града. Планировката бе спретната и предсказуема, всяка постройка имаше общи стени със съседните, с една-единствена дървена врата и отделен покрив от плете­на планинска трева.

Чиело приближи една от скромните постройки, дръпна дървеното резе и бутна вратата. Все така без да каже нито дума, влезе в тъмното помещение и за­почна да бърше ръцете си с малка кърпа. Отиде в дъ­ното на стаята и с помощта на огниво запали малка паничка с течност, в която блесна мързелив син пла­мък. Уилсън никога досега не бе виждал горящ по такъв начин алкохол и светлината придаваше на мъ­ничката стая необичайна, интригуваща атмосфера.