Кристофър Райд - Проклятието на инките

С усещането, че е нагазил в неизсъхнал бетон, той стоеше навън на дъжда и гледаше през отво­рената врата към величествената жена вътре. Ако опита да избяга, амазонките със сигурност щяха да го преследват. Дори да намереше начин да се измък­не от града, трябваше да тича надолу по хлъзгавия западен склон, което нямаше да бъде нито лесно, нито безопасно. Блесна светкавица и за миг освети дъжда, който се лееше безжалостно върху планин­ския връх.

Когато отново настъпи пълен мрак, изваяната като статуя фигура на Чиело се открои на необичайната синя светлина зад нея. Макар да бе трудно да види лицето ѝ, тя вдигна ръка и му направи знак да влезе. Уилсън остана неподвижен, изпълнен с опасения от перспективата да направи дете на жена, с която дори не бе разговарял. Въпреки очевидната си младост и женственост тя изглеждаше студена и механична като робот.

- Трябва да вземеш решение - с отчетлив акцент каза Чиело.

Уилсън погледна към мрака, макар да не бе сигу­рен какво точно търси. Погледна отново към Чиело и осъзна, че това е момент, който ще промени завинаги живота му. Бяха минали повече от три години, откак­то за последен път беше спал с жена; на първично ниво я желаеше, но въпреки това изпитваше нежела­ние да пристъпи напред.

Беше неоспоримо, че се нуждае от помощта на Девиците на слънцето, ако иска да успее да върне Куба на инките във Вилкапампа. Съдейки по каза­ното от Мамаконите, нямаше начин да пренесе Куба сам - не можеше дори да го докосне.

Уилсън се огледа още веднъж, пристъпи напред и Чиело затвори вратата след него.

Акла беше приклекнала в другия край, при отвес­ните скали в източна посока, и гледаше към казар­мите.

- Не влизай - прошепна тя, но щом думите се отро­ниха от устните ѝ, Уилсън престъпи прага на Чиело.

Сърцето ѝ се сви и тя започна да се ругае заради чувствата си. Един трибун на Воините на слънцето трябваше да гледа на мъжете като на враг, а не като на обект на привличане. Онова, което се случваше с нея, беше същото, което се бе случило с Виване след срещата ѝ с Корсел Сантияна. Акла сви юмрук - въ­преки чувствата на сестра ѝ към Корсел той бледне­еше в сравнение с величието и красотата на Уилсън Даулинг. Уилсън беше калфа, пътуваше през времето - бяха го казали самите Мамакони. Мъж, който мо­жеше за миг да изцели собствената си плът. Силата и скоростта му я бяха впечатлили и Акла беше бясна, че в момента не тя е с него. Желанието ѝ към сине­окия противоречеше на цялото ѝ обучение. Искаше семето му на всяка цена. Но въпреки това тази нощ то щеше да отиде в друга.

Акла усети, че някой приближава, и позна кой е по стъпките.

- Защо ме следваш, Сонтане?

- Не бива да си тук, Акла.

- Наблюдавам, за да съм сигурна, че Уилсън Дау­линг няма да се опита да избяга. Направи ли го, ще съм готова.

Сонтане клекна до партньорката си.

- Наистина ли си мислиш, че ти вярвам?

Акла погледна към нея, готова да ѝ се нахвърли с думи, които тя нямаше да забрави. Но когато се вгледа в разбиращите ѝ очи, не намери сили да каже каквото и да било.

Сонтане посочи към къщата на Чиело.

- Трябва да го убием. Фактът, че се чувстваш по този начин, доказва ужасната магия, която прави на всички ни. Не се нуждаем от него. Можем да наме­рим сами Куба и да го занесем на сигурно място, как­то са ни учили. Онзи мъж е спънка във всяко отноше­ние. Ако Кубът го обладае, не искам да си помислям какво може да стане.

Шибана от дъжда, Акла не откъсваше поглед от дървената врата на Чиело.

- Единствено Мамаконите могат да решат съдба­та му.

- Те също са заслепени - тихо рече Сонтане. - Виж се, Акла. Искаш ти да си там с него. Признай, че съм права. - Сонтане се присламчи към нея. - Щом ти не можеш да си с него, защо тогава Чиело да заема мястото ти? Би трябвало да си ти... или никоя друга. Да изчакаме, докато чуем страстта им, после да отворим вратата и да прережем гърлото му, докато е беззащитен.

- Дори не знаеш дали може да бъде убит - отвър­на Акла.

- Ако случаят е такъв, трябва да разберем сега, а не след като Кубът на инките погълне душата му и я замести с друга. Знаеш, че съм права. Дойде време да се действа. С мен ли си или не?

Уилсън стоеше срещу Чиело, докато водата мър­зеливо капеше от подгизналите им дрехи по гладкия дървен под. Въздухът беше топъл и засводеният та­ван бе като боядисан от неоновия танц на странния син пламък. В двата края на стаята имаше обикнове­ни легла, но само едното бе застлано с вълнено оде­яло. Уилсън предположи, че другото някога е било на Виване, партньорката на Чиело. Странна ирония беше, че се намира в помещение, в което бе прекар­вала повечето си нощи жената, отговорна за разкри­ването на тайните на Куба на инките.