Кристофър Райд - Проклятието на инките

Куско, Перу

Манастирът

00:35 ч.

19 януари 1908 г.

Яхнал малкото си магаре, капитан Гонсалес при­ближи дървените порти на манастира заедно с лей­тенант Капос. Дъждът се сипеше от тъмното небе, когато добичетата спряха на тясната калдъръмена улица. Единствената светлина идваше от прозорците на втория етаж на манастира и от малкия ветроупо­рен фенер, закачен за юздата на животното на Капос. Двамата мъже бяха изтощени - пътуваха вече повече от трийсет и шест часа.

Положението в Куско едва ли можеше да е по-лошо и сякаш всички страхове на капитана се бяха сбъднали. Откакто бяха тръгнали, целият град бе обхванат от отвратително зло, което той не може­ше да разбере. Призрачната гибел, спотайваща се в мрака, отмъкваше невинни. На безброй места ставаха убийства - ужасни деяния, оставящи след себе си разкъсани на парчета мъже, жени и деца. Армията изнемогваше в опити да отговори на призивите за помощ. Военните стражи в покрай­нините на града разказаха, че жителите на Куско са се изпокрили в домовете си с готови оръжия и не можели да спят от страх какво може да им се случи.

Гонсалес въздъхна.

- Ще се срещна сам с епископа - каза той на Капос. - Трябва да се прибереш у дома и да се увериш, че семейството ти е в безопасност.

- Ще остана - отвърна Капос. - Тръгнахме заедно на този проклет поход и заедно ще го завършим.

Капитан Гонсалес се помъчи да събере сили да спори.

- Ако можех още сега да си ида у дома при се­мейството си, щях да го направя. Ако искаш, ти се срещни с епископ Франсиско, а аз ще си тръгна. Гонсалес се усмихна за първи път от дни. - Как ти звучи това?

Капос също се усмихна.

- Сигурен съм, че семействата ни са добре, капи­тане. И двамата трябва да се срещнем с епископа. Ако за сутринта има задачи, в което не се съмнявам, ще се погрижа за тях.

Капитан Гонсалес слезе от магарето и стъпи неси­гурно на хлъзгавия калдъръм. Изпита такова облек­чение, задето се е махнал от седлото, че за момент забрави колко е премръзнал, мокър и уморен. Кра­ката го боляха и беше хубаво да ги разтъпче. Когато приключеше с доклада си, щеше да си отиде направо у дома. Капос щеше да отведе магарето си в казар­мата, където да го нахранят, изчеткат и да си почине заслужено. Гонсалес щеше да заведе своето магаре в обора зад къщата си.

Резето на главния вход на манастира се вдигна и яката врата се отвори със скърцане, разкривайки тъ­мен силует в дълга роба.

- Чаках ви - извика глас, но Гонсалес още не мо­жеше да познае чий.

- Вие ли сте, епископ Франсиско? - отвърна той към силуета.

- Да, дете мое. Очаквах завръщането ви. - Епис­коп Франсиско пристъпи напред в мъгливата светли­на. - Можете да си вървите, Капос. Присъствието ви вече не е необходимо.

Капос и Гонсалес не разбираха как епископът би могъл да знае, че са се върнали в Куско, особено в този късен час. Очакваха, че ще спи в огромната си спалня и ще трябва да изчакат някой от послушници­те да го събуди.

- Изненадан съм да ви видя толкова късно - каза Гонсалес, докато предаваше повода на Капос и се зае да отвърже пушката на Хайръм Бингам от седлото.

- Ръката Божия никога не спи - отвърна еписко­път. - Можете да вървите, Капос. Казах.

Лейтенант Капос изглеждаше смутен, а магарето му пристъпваше назад-напред, сякаш искаше да по­бегне.

- Ще изчакам тук - отвърна той, мъчейки се да укроти животното.

- Отиваш у дома при семейството си - нареди му Гонсалес, докато изкачваше стъпалата на манастира с пушка в ръка покрай кралския герб на Испания, изваян с гордост в камъка. Емблемата сочеше, че сградата принадлежи за вечни времена на испанския крал. Гонсалес махна на верния си лейтенант и се скри от дъжда за първи път от дни.

Манастирът представляваше величествена сграда с над сто стаи на три етажа. Квадратен и с огромен централен двор, той беше дом на повече от четиресет свещеници и послушници, които се обучаваха и живееха тук. Обикновено беше пълен с хора, но в този късен час никъде не се виждаше жива душа.

Гонсалес свали шапката си и прокара пръсти през мократа си коса, преди да затвори големите порти и да пусне тежкото резе. Пооправи, доколкото може, мократа си униформа и провери дали всички копчета на куртката му са закопчани. Когато се обърна, епис­копът стоеше в средата на голямото фоайе с протег­ната напред ръка със златния епископски пръстен. По стените от двете му стени имаше две големи картини. Отдясно бе великолепната Дева Мария, а отляво - спокойната фигура на Йосиф от Назарет, и двамата със сияйни ореоли около главите.