Кристофър Райд - Проклятието на инките

Уилсън дръпна лианите над себе си и избра най-яката, която успя да намери. Хвана я и тръгна с нея нагоре по течението.

- Ще се върна - уверено каза той.

- Ами ако не успееш? - извика Хайръм.

- Тогава ще трябва да се оправяш сам - извика му в отговор Уилсън.

Хайръм се изсмя.

- Когато се срещнахме, си помислих, че си заба­вен, но сега започвам да разбирам, че изобщо не е така.

От другата страна на реката Акла и Сонтане на­блюдаваха как двамата бели мъже изучават лианите, висящи от скалата над тях. През цялото време си­неокият Уилсън Даулинг изпробваше тежестта си на тях и говореше на кльощавия Хайръм Бингам, който просто стоеше със странна физиономия.

Акла бе наредила да отвлекат един от хората на капитан Гонсалес, докато излизаха от Свещената до­лина. Войниците бяха отишли чак до Големия гово­рещ, където Уилсън бе прекъснал Моста на кондора. Воините на Акла с лекота отмъкнаха един войник по смрачаване и информацията, която получиха от него, се оказа безценна, включително и имената на двама­та бели. Веднага щом получи онова, което ѝ трябва­ше, Акла нареди да прережат гърлото на пленника.

- Казах ти, че синеокият ще стигне дотук - рече тя с едва доловимо тържество. Но иначе нямаше друго, за което да ликува.

Двете със Сонтане лежаха сред растителност­та. Бяха намацали лицата и телата си със смачкан мъх, така че почти не се отличаваха от цветовете на джунглата. Акла вече беше изпратила Поликс и Сепла до крепостта Кенте да съобщят ужасната но­вина, че Мостът на кондора е унищожен и че двама бели приближават Вилкапампа. Кенте бе на половин ден тичане оттук и се намираше на било, от което се откриваше изглед към виещата се долина. „Кен­те“ означаваше колибри на кечуа. Малките птички се срещаха често в района от източната страна на кре­постта, към басейна на реката. Рано сутрин те летяха през селището да се нахранят с нектара на прекрас­ните цветя, които растяха в богатата почва на гриж­ливо поддържаните тераси.

Акла гледаше как Уилсън се изкачва до най-висо­ката част на клисурата; лианата, която дърпаше, сега бе под ъгъл 45 градуса. Движеше се толкова плавно и уверено, със сигурна стъпка. Когато стигна върха на една назъбена канара, той просто се хвана за лианата с две ръце, отстъпи назад към стената и се хвърли с изумителна сила в пропастта. Не се замисли нито за миг, нямаше нужда да планира полета си, преди да скочи - направи го така, сякаш не се боеше от нищо.

Понесе се с огромна скорост по стръмна дъга над разпенените води. Лианата лесно го прехвърли от другата страна, където краката му докоснаха земята и се затичаха по камъните. Все още хванал лианата с едната ръка, той забави крачка, спря, пусна я спо­койно и се зае да избере най-силната лиана от онези, които сега висяха над него.

Акла и Сонтане се спогледаха. И двете се питаха с какво си имат работа.

Уилсън избра четири лиани, провери силата им и ги върза на хлабав възел. Омота ги около кръста си, хвана лианата, с която се беше прехвърлил, и се изкачи до най-високата точка, до която можеше да стигне. Полетът над реката бе въодушевяващ и той с нетърпение очакваше да го повтори в обратната по­сока.

Преди да скочи, се увери, че четирите лиани на кръста му са хлабави, след което се оттласна и поле­тя над водите. Приземи се перфектно и с лекота до Хайръм, спря само след пет крачки, свали четирите лиани от кръста си и ги върза за скалната стена.

- Що за човек си ти? - вбесено възкликна Хайръм.

Уилсън затърси парче дърво, от което би станала добра седалка.

Хайръм го смушка с пръст.

- Никой не би трябвало да е в състояние да напра­ви онова, което ти направи току-що. Никой! - Той изпуфтя и затропа с крака като малко дете. - Би тряб­вало да е невъзможно!

- Възможно е - отвърна Уилсън и вдигна гладко парче дърво, в което лесно можеше да пробие дуп­ки с ножа си. - От това ще стане чудесна седалка. Повярвай, ще те прехвърля жив и здрав от другата страна на реката.

Хайръм вдигна глава към облаците и изрева.

- Арррх! Не мога да повярвам, че изобщо съм тук с теб. Да ти повярвам? Ама че майтап!

- Уплашен ли си? - попита Уилсън.

- Не съм уплашен - отвърна Хайръм. - Ужасен съм.

Андите, Перу

„Хайръм Бингам експрес“

Железопътна гара Мачу Пикчу

17:45 ч.

17 януари 2014 г.

Хелена продължаваше да държи пистолета опрян в слепоочието на дон Ерависто - за нея нямаше зна­чение, че той е още в безсъзнание. На влака му тряб­ваше по-малко от половин час да стигне до крайната точка на железопътната линия в подножието на Мачу Пикчу, но времето ѝ се стори много повече. Чад сто­еше на пътеката, насочила автомат МР5 към плен­ниците си. Оръжието можеше да изстрелва до осем­стотин патрона в минута и тя изглеждаше напълно уверена, че е в състояние да се справи с петимата мъже, седнали с вдигнати ръце пред нея. Истинската ѝ тревога бе, че сред пътниците или персонала може да има още някой на заплата при дон Ерависто.