Кристофър Райд - Проклятието на инките

В мига, в който Хелена фрасна дон Ерависто по главата с бутилката, във вагон-ресторанта настъпи истински хаос. Чад стреля два пъти над главите на всички и куршумите се забиха в дървената ламперия на задната стена. За щастие дон Ерависто попадаше на линията на стрелбата и хората му не можеха да отвърнат на огъня. Младите жени пищяха и плачеха, катереха се през столове и маси и се мъчеха да избя­гат. В цялата суматоха Пабло се просна по лице на пода и си разби носа. Сега за него се грижеше един от сервитьорите и той седеше с отметната назад гла­ва и леден компрес на очите.

Хелена провери пулса на дон Ерависто - слаб, но равномерен. Лицето му представляваше кървава каша, от лявата му буза стърчаха две парчета счупе­но стъкло. Течащата кръв се просмукваше в бялата покривка на масата и гледката приличаше на сцена от филм на ужасите. Важното беше, че още диша, и Хелена реши да остави властите да го почистват, когато най-сетне се качат във влака.

Погледна към Даниел Ерависто, който очевидно изпитваше облекчение, че никой не е бил убит. От­начало се страхуваше за състоянието на баща си, но след като Хелена го увери, че той още диша, Даниел изглеждаше далеч по-спокоен. По време на сблъсъ­ка тя бе наблюдавала лицето на младия мъж, докато баща му дрънкаше как ще „промени историята“, и си личеше, че той храни съмнения в това.

Влакът запълзя, докато влизаше в крайната гара. Тя бе построена на бреговете на Урубамба в най-ниската част на долината и около нея имаше малко село със стотина жители. Небето бе тъмно и свет­лините на гарата бяха включени, както и уличните лампи. Грохотът на реката в далечината не можеше да се сбърка и звукът засили изпълващите Хелена емоции, докато влакът най-сетне спря. Под навеса от гофрирана ламарина на перона стояха шестима въоръжени войници в елегантни сиви униформи. Машинистът им бе съобщил по радиото подробнос­ти около случилото се. Пабло бе уверил Хелена, че познава добре един от войниците (бил му братов­чед) и че могат да са сигурни, че ще приберат дон Ерависто и хората му.

Хелена беше нервна, докато войниците се качваха с готови за стрелба калашници, но предаването като че ли мина доста гладко.

Командирът им капитан Севалос се държеше про­фесионално и съсредоточено. Беше тъмнокож, с къса черна коса, слаб, висок не повече от метър и шейсет и пет. Не тръгна да разпитва надълго и нашироко как дон Ерависто е изпаднал в такова ужасно състояние, каза само: „Направо е impossiblо млада жена като вас да му стори това. Нали?“. И я изгледа със съмнение, сякаш не можеше да повярва, че е действала сама.

- Вече не е нужно да държите пистолета насочен към него, сеньорита - добави той. - Всичко е под контрол.

Хелена помоли да задържи колта за самозащита. Севалос се съгласи и тя затъкна никелираното оръ­жие в колана си. Дон Ерависто тъкмо идваше на себе си, когато двама войници го измъкнаха от седалката, закопчаха го с белезници и го свалиха от влака. Ли­цето му беше така силно подуто, че изобщо не при­личаше на себе си.

- Дон Ерависто е добре познат тук - каза Севалос. - Дари много пари за местното училище и полицей­ския участък. Моите уважения, сеньорита, но ще ви попитам възнамерявате ли да повдигнете обвинения срещу него?

- Той се опита да ме убие - отвърна Хелена. - Раз­бира се, че възнамерявам.

- Вземаха кокаин в тоалетната - обади се Чад. Ко­ментарът ѝ изобщо не повлия на Севалос.

Пабло задрънка на испански, като в същото време притискаше студения компрес към носа си. Каза, че дон Ерависто бил loco, разказа как насочил пистоле­та към Хелена и казал, че щял да промени историята, като я убие.

Чад остана на пътеката с вдигнат пистолет, до­като и последните хора на дон Ерависто не бяха за­копчани и свалени от влака по двойки през предна­та врата.

- Това е тихо и малко селце - каза Севалос, като гледаше навън. - Никога не е имало големи неприят­ности. Тук има добра енергия . - Ръцете му се свиха в юмруци. - Предполагам, че затова инките са по­строили великия си град на това място. Знаели са, че е специално.

Даниел Ерависто беше един от последните двама, които свалиха от влака. Хелена видя, че я гледа.

- Бихте ли ме извинили, капитане? Искам да пого­воря с онзи човек, ако нямате нищо против.

Севалос ѝ даде знак с цевта на автомата си да оти­де при него.

- И аз идвам - обяви Чад.

- Съжалявам за баща ви - каза Хелена, докато слизаше от влака и вървеше към Даниел. Силният дъжд налагаше яростно ламаринения покрив и от шума трудно се чуваше.